Опитът на Плутарх да ме ободри — заедно с новината за още четири, може би пет убийства — има обратен ефект. Порша. Подготвителният екип на Пийта. Ефи. Мъча се да сдържа сълзите си, усещам тупкане в гърлото си и пак започва да не ми достига дъх. Накрая нямат друг избор, освен да ми дадат успокоително.
Събуждам се и се чудя дали отсега нататък ще заспивам единствено по този начин — с инжекция в ръката. Радвам се, че през следващите няколко дни ми е забранено да говоря, защото нямам желание нито да говоря, нито да правя нещо. Превръщам се в пациентка за пример: летаргията ми се възприема като сдържаност и като готовност да изпълнявам нарежданията на лекарите. Вече не ми се плаче. Всъщност съзнанието ми е заето само от една-единствена мисъл: виждам лицето на Сноу и глас, който шепне в главата ми: Ще те убия.
Майка ми и Прим се редуват да се грижат за мен, като ме убеждават да приемам малко мека храна. От време на време някой ми съобщава последните новини за състоянието на Пийта. Високите дози отрова от хрътоси започват да излизат от тялото му. Лекуват го само непознати, коренни жители на Окръг 13 — не се допуска да го вижда никой от родния ни окръг или от Капитола — за да не събуждат опасни спомени. Екип от специалисти разработва стратегия за възстановяването му.
Гейл е на легло заради раната в рамото и не го пускат при мен. Но на третата нощ, след като са ми дали лекарствата и са загасили осветлението, той се промъква тихо в стаята ми. Не говори, само прокарва пръсти по синините на шията ми, с докосване, по-леко от крилата на нощна пеперуда, целува ме леко между очите и изчезва.
На другата сутрин ме изписват от болницата с инструкции да се движа спокойно и да говоря само когато се налага. На ръката ми не е отпечатано разписание, затова се разхождам безцелно и чакам Прим да свърши работа в болницата, за да ме отведе в новото ни жилищно отделение. 2212. То е съвсем същото като предишното, но без прозорец.
Сега отпускат на Жълтурчето дневна хранителна дажба и сандъче с пясък, което стои под мивката в банята. Докато Прим ме завива в леглото, котаракът скача на възглавницата ми, състезавайки се за вниманието й. Тя го прегръща, но вниманието й остава съсредоточено върху мен.
— Катнис, знам, че цялото това положение с Пийта е ужасно за теб. Но помни: Сноу го е обработвал със седмици, а при нас е само от няколко дни. Има шанс предишният Пийта, онзи, който те обича, все още да се крие там някъде вътре. Да се опитва да се върне при теб. Не се отказвай от него.
Поглеждам малката си сестра и си мисля как е наследила най-добрите качества на нашето семейство: ръце на лечител от майка ми, здравомислието на баща ми и моята борбеност. Има и още нещо, нещо изцяло нейно. Способността да се вгледа в объркващата каша, която е животът, и да види нещата такива, каквито са. Възможно ли е да е права? Че Пийта може да се върне при мен?
— Трябва да отида в болницата — казва Прим, като слага Жълтурчето на леглото до мен. — Вие двамата ще си правите компания.
Жълтурчето скача от леглото, следва я до вратата и се оплаква на висок глас, когато тя го изоставя. Не може да се каже, че някой от нас е особено добра компания за другия. След трийсетина секунди вече ми е ясно, че не мога да понеса да стоя затворена в тази подземна килия и оставям Жълтурчето да се оправя само. Изгубвам се няколко пъти, но накрая успявам да стигна в Отдела за специална отбрана. Всички, покрай които минавам, зяпат синините и от смущение вдигам яката си чак до ушите.
Гейл трябва също да е изписан от болницата тази сутрин, защото го намирам в една лаборатория заедно с Бийти. Погълнати са от работата си, навели са глави над някакъв чертеж и измерват нещо. Масата и подът са осеяни с различни варианти на чертежа. Върху корковите табла и компютърните екрани виждам още чертежи. Разпознавам една от примките на Гейл, която се задейства при рязко дръпване.
— Какви са тези неща? — питам дрезгаво, като отклонявам вниманието им от листа.
— А, Катнис, разкри ни! — казва бодро Бийти.
— Какво? Това тайна ли е? — Знам, че Гейл работи много с Бийти тук долу, но мислех, че се занимават с лъкове и пушки.
— Всъщност не. Но изпитвам известна вина. Задето ти отмъквам Гейл толкова често — признава Бийти.
Тъй като през по-голямата част от времето, прекарано досега в Тринайсети, бях дезориентирана, разтревожена, разгневена, подложена на преобразяване или лежах в болницата, не мога да кажа, че отсъствията на Гейл са ми причинили някакво неудобство. А и нещата между нас не вървят особено хармонично. Но оставям Бийти да си мисли, че ми е длъжник.