— Надявам се, че оползотворяваш добре времето му.
— Ела да видиш — казва той, като ми махва да се приближа до монитора.
Ето какво правят. Вземат основните принципи, на които са построени капаните на Гейл, и ги адаптират в оръжия срещу хора. Главно бомби. Става въпрос не толкова за механиката на капаните, колкото за психологическия момент зад тях. Залагане на скрити капани из район, в който се съдържа нещо съществено важно за оцеляването. Воден или хранителен запас. Сплашване на набелязаните жертви, за да се втурнат към още по-унищожителна опасност. Поставяне на потомството в опасност, за да се привлече действително набелязаната жертва — родителят. Примамване на жертвата към място, което изглежда като сигурно убежище — където я чака смърт. По-нататък Гейл и Бийти изоставят техниките за лов в гората и се насочват към по-човешки пориви. Например съчувствието. Избухва бомба. На хората се дава време да се притекат на помощ на ранените. Тогава втора, по-мощна бомба убива и тях.
— Това като че ли преминава някаква граница — казвам аз. — Значи всички загиват? — И двамата се взират в мен — Бийти със съмнение, Гейл — враждебно. — Сигурно няма наръчник с правила какво е неприемливо да причиниш на друго човешко същество.
— Разбира се, че има. Бийти и аз следваме същите правила, с които си е служил президентът Сноу, когато е обработил Пийта с отрова от хрътоси — казва Гейл.
Жестоко, но право в целта. Тръгвам си, без да коментирам повече. Имам чувството, че ако не изляза незабавно, ще изпадна в ярост, но все още съм в Отдела за специална отбрана, когато Хеймич ми препречва пътя.
— Ела — казва той. — Имаме нужда от теб в болницата.
— За какво? — питам аз.
— Ще изпробват нещо върху Пийта — отговаря той. — Ще изпратят най-безобидния човек от Дванайсети, за когото могат да се сетят. Ще намерят някой, с когото Пийта може да има общи спомени от детството, но нищо свързано с теб. Сега подбират хора.
Знам, че това ще бъде трудна задача, тъй като всички, с които Пийта има общи спомени от детството, най-вероятно ще са от града, а почти никой от тези хора не се е спасил от пламъците. Влизаме в болничната стая, превърната в работно пространство за лекуващия екип на Пийта, и там с изненада виждам Дели Картрайт, която си приказва с Плутарх. Както винаги, тя ми се усмихва така, сякаш съм най-добрата й приятелка в целия свят. Усмихва се така на всички.
— Катнис! — провиква се тя.
— Здрасти, Дели — казвам аз. Бях чула, че тя и по-малкият й брат са оцелели. Родителите й, които държаха магазина за обувки в града, нямали такъв късмет. Изглежда по-възрастна, облечена в униформата на Окръг 13, която не стои добре на никого, а дългата й руса коса е прибрана в практична плитка вместо някогашните й къдрици. Дели е доста по-слаба, отколкото си я спомням, но тя беше едно от малкото деца в Окръг 12 с някой и друг излишен килограм. Несъмнено всичко — храната тук, стресът, скръбта от загубата на родителите й — е допринесло за това. — Как си? — питам я аз.
— О, изведнъж се промениха толкова много неща. — Очите й се изпълват със сълзи. — Но всички тук в Тринайсети са много мили, не мислиш ли?
Дели наистина го мисли. Тя искрено харесва хората. Всички хора, не само неколцина избрани, за които са й трябвали години да реши.
— Постараха се да ни накарат да се почувстваме добре дошли — казвам. Мисля, че това изказване е достатъчно честно, без да е пресилено. — Теб ли избраха да се срещнеш с Пийта?
— Предполагам. Горкият Пийта. Горката ти. Никога няма да разбера Капитола — казва тя.
— Може би е по-добре да не го разбираш — казвам й.
— Дели познава Пийта отдавна — казва Плутарх.
— О, да! — Лицето на Дели светва. — Играехме си заедно още от малки. Едно време казвах на всички, че ми е брат.
— Какво мислиш? — пита ме Хеймич. — Нещо може ли да предизвика спомени за теб?
— Всички бяхме в един и същи клас. Но никога не сме се засичали често — казвам аз.
— Катнис винаги беше толкова невероятна. Не съм си и мечтала, че може да ме забележи — казва Дели. — Как ходеше на лов и в „Таласъма“, и какво ли не. Всички толкова й се възхищаваха.
Налага се и двамата с Хеймич да се вгледаме внимателно в лицето й, за да се уверим, че не се шегува. Като слушам описанието на Дели, излиза, че не съм имала почти никакви приятели, защото съм стряскала хората със своята изключителност. Не е вярно. Нямах почти никакви приятели, защото не се държах приятелски. Но Дели е човек, който винаги ще ми припише някакви прекрасни качества.
— Дели винаги мисли най-доброто за всички — обяснявам аз. — Според мен Пийта едва ли има лоши спомени, свързани с нея. — После си спомням. — Чакайте. В Капитола. Когато излъгах, че съм познала момичето-авокс. Пийта ме покри и каза, че тя прилича на Дели.