— Спомням си — отговаря Хеймич. — Но не знам. Това не беше вярно. Дели всъщност не беше там. Това едва ли ще натежи повече от дългогодишните му детски спомени.
— Особено с такава приятна компания като Дели — казва Плутарх. — Хайде да пробваме.
Плутарх, Хеймич и аз отиваме в стаята за наблюдение в съседство с тази, в която е затворен Пийта. Там са десетина души от лекуващия екип, въоръжени с писалки и бележници. Еднопосочното стъкло и аудиосистемата ни позволяват да наблюдаваме Пийта тайно. Той лежи на леглото, ръцете му са завързани с ремъци. Не се мъчи да се освободи от ремъците, но ръцете му непрекъснато се присвиват в нервни гърчове. Изражението му е малко по-ясно, отколкото когато се опита да ме удуши, но все още не е неговото.
Когато вратата тихо се отваря, очите му се разширяват тревожно, после се изпълват с объркване. Дели прекосява стаята предпазливо, но когато се приближава до него, лицето й съвсем естествено разцъфва в усмивка.
— Пийта! Аз съм Дели. От твоя окръг.
— Дели? — Облаците сякаш малко се разсейват. — Дели. Това си ти.
— Да! — възкликва тя с видимо облекчение. — Как си?
— Ужасно. Къде сме? Какво се е случило? — казва Пийта.
— Започва се — казва Хеймич.
— Предупредих я да избягва всякакво споменаване на Катнис или Капитола — казва Плутарх. — Само да види какви спомени за родния им окръг може да събуди.
— Ами… намираме се в Окръг Тринайсет. Сега живеем тук — казва Дели.
— Така разправят тези хора. Но звучи безсмислено. Защо не сме си у дома? — казва Пийта.
Дели прехапва устна:
— Имаше… злополука. На мен също ми е ужасно мъчно за вкъщи. Точно си мислех за онези рисунки с тебешир, които едно време рисувахме по камъните на паважа. Твоите бяха толкова прекрасни. Помниш ли, когато изрисува върху всеки камък различно животно?
— Да. Прасета и котки, и разни неща — казва Пийта. — Спомена нещо за… злополука?
Виждам тънкия лъскав слой пот върху челото на Дели, докато се опитва да заобиколи въпроса.
— Беше лошо. Никой… не можа да остане — казва тя със запъване.
— Спри се, момиче — казва Хеймич.
— Но знам, че тук ще ти хареса, Пийта. Всички са много мили с нас. Винаги има храна и чисти дрехи, а в училище е много по-интересно — казва Дели.
— Защо семейството ми не дойде да ме види?
— Не могат. — Дели отново се запъва. — Много хора не се измъкнаха от Дванайсети. Така че ще трябва да си изградим нов живот тук. Сигурна съм, че един добър пекар ще е им е от полза. Помниш ли, когато баща ти ни даваше да си правим човечета от тесто?
— Имаше пожар — казва Пийта внезапно.
— Да — прошепва тя.
— Окръг 12 изгоря, нали? Заради нея — казва Пийта гневно. — Заради Катнис! — Той започва да дърпа ремъците.
— О, не, Пийта. Не беше виновна тя — казва Дели.
— Тя ли ти каза това? — изсъсква й той.
— Изведете я оттам — казва Плутарх. Вратата се отваря веднага и Дели започва бавно да отстъпва към нея заднешком.
— Не беше нужно. Аз… — започва Дели.
— Защото тя лъже! Тя е лъжец! Не й вярвай за нищо! Тя е някакъв мут, който Капитолът е създал, за да го използва срещу нас, останалите! — изкрещява Пийта.
— Не, Пийта. Тя не е… — пробва Дели отново.
— Не й се доверявай, Дели — изрича трескаво Пийта. — Аз го направих, и тя се опита да ме убие. Тя уби приятелите ми. Семейството ми. Дори не се доближавай до нея! Тя е мут!
Една ръка посяга през вратата, издърпва Дели навън и вратата се затръшва. Но Пийта продължава да крещи:
— Мут! Тя е мръсен мут!
Той не само ме мрази и иска да ме убие, но и вече не вярва, че съм човешко същество. Не ме заболя толкова, когато се опита да ме удуши.
Около мен членовете на лекуващия екип пишат като луди, за да не пропуснат нито дума. Хеймич и Плутарх ме хващат за ръцете и ме извеждат от стаята. Облягат ме на една стена в тихия коридор. Но знам, че Пийта продължава да крещи зад вратата и стъклото.
Прим сгреши. Пийта е непоправимо увреден.
— Не мога да остана повече тук — казвам сковано. — Ако искате да бъда Сойката-присмехулка, ще трябва да ме пратите другаде.
— Къде искаш да отидеш? — пита Хеймич.
— В Капитола. — Не се сещам за друго място, където имам работа за вършене.
— Невъзможно — казва Плутарх. — Не и докато всички окръзи не бъдат подсигурени. Добрата новина е, че бойните действия са приключили почти във всички, освен във Втори. Той обаче е костелив орех.
Точно така. Първо окръзите. После Капитола. А след това ще открия Сноу.
— Чудесно — казвам. — Изпратете ме във Втори.