Докосването, вкусът и топлината на Гейл ми напомнят, че поне тялото ми е още живо, и за момента това чувство е добре дошло. Изпразвам ума си и оставям чувствата да потекат през плътта ми, щастлива да се изгубя в тях. Когато Гейл се отдръпва леко, аз се навеждам напред, за да запълня празнината, но усещам ръката му под брадичката си.
— Катнис — казва той. Отварям очи и се озовавам в някакъв непознат свят. Това не са нашите гори, нито нашите планини, нито нашият път. Ръката ми автоматично посяга към белега на лявото ми слепоочие, който свързвам с объркването. — Сега ме целуни. — Объркана, немигаща, стоя там, докато той се навежда към мен и за кратко притиска устни към моите. Оглежда внимателно лицето ми. — Какво става в главата ти?
— Не знам — прошепвам в отговор.
— Тогава е все едно да целунеш пиян човек. Не се брои — казва той и прави вял опит да се засмее. Загребва шепа подпалки, пуска ги в празните ми ръце и аз се опомням.
— Откъде знаеш? — казвам, главно за да прикрия смущението си. — Целувал ли си пияна жена? — Гейл може да е целувал момичета наляво и надясно в Окръг 12. Със сигурност имаше достатъчно обожателки. Никога не съм се замисляла много за това преди.
Той просто поклаща глава:
— Не. Но не е трудно да си го представя.
— Значи, никога не си целувал други момичета? — питам.
— Не съм казал това. Знаеш, ти беше само на дванайсет, когато се запознахме, и ми създаваше много грижи. Определено имах и друг живот освен да ходя на лов с теб — казва той, като се натоварва с подпалки.
Изведнъж ме обзема искрено любопитство.
— Кои си целувал? И къде?
— Твърде много, за да ги помня. Зад училището, на купчината със сгурия, къде ли не — казва той.
Завъртам очи.
— Е, кога станах толкова специална? Когато ме отведоха в Капитола?
— Не. Около шест месеца преди това. Точно след Нова година. Бяхме в „Таласъма“, ядяхме един от буламачите на Мазната Сае. А Дарий ти подмяташе, че е готов на размяна — един от твоите зайци срещу една от неговите целувки. И аз осъзнах… че имам нещо против — казва ми той.
Спомням си онзи ден. Беше лют студ и в четири следобед вече се беше стъмнило. Бяхме излезли на лов, но силният снеговалеж ни принуди да се върнем в града. „Таласъма“ беше претъпкан с хора, търсещи място да се подслонят от лошото време. Супата на Мазната Сае, приготвена с бульон от кости на диво куче, което бяхме застреляли преди седмица, беше под обичайните й стандарти. Все пак беше гореща, а аз умирах от глад, докато я загребвах, седнала с кръстосани крака на тезгяха. Дарий се беше подпрял на колоната на сергията и ме гъделичкаше по бузата с крайчеца на плитката ми, докато аз отблъсквах ръката му. Той обясняваше защо една от неговите целувки си заслужава цената на един заек, или може би два, тъй като всички знаят, че червенокосите мъже са най-мъжествени. А Мазната Сае и аз се смеехме, защото той беше толкова смешен и настойчив, непрекъснато сочеше разни жени из „Таласъма“ и твърдеше, че са платили много по-висока цена от тази на един заек, за да се насладят на устните му. „Виждаш ли? Онази със зеления шал? Иди и я попитай. Ако имаш нужда от доказателства“.
Това се случи на милион километри оттук, преди милиард дни.
— Дарий просто се шегуваше — казвам аз.
— Вероятно. Макар че ти последна щеше да разбереш, ако не се е шегувал — отговаря Гейл. — Вземи например Пийта. Вземи мен. Или дори Финик. Започвах да се тревожа, че ти е хвърлил око, но сега, изглежда, се е опомнил.
— Не познаваш Финик, ако мислиш, че би ме обикнал — казвам аз.
Гейл свива рамене:
— Знам, че беше отчаян. Това кара хората да вършат всевъзможни безумия.
Не мога да не си помисля, че това е насочено към мен.
Рано на другата сутрин „мозъците“ се събират да се заловят с проблема за Ореха. Канят ме на съвещанието, макар че не мога да допринеса особено. Избягвам заседателната маса и се настанявам на широкия перваз на прозореца, от който се разкрива изглед към въпросната планина. Командирът от Окръг 2, жена на средна възраст на име Лайм, ни повежда на виртуална обиколка на Ореха, вътрешността и укрепленията му и изброява неуспешните опити за превземането му. Пътищата ни са се пресичали за кратко на няколко пъти, откакто пристигнах, и ме преследваше чувството, че съм я срещала преди. Тя е доста забележителна, висока над метър и осемдесет и много мускулеста. Но едва когато виждам клип, в който тя е на бойното поле, начело на нападение срещу главния вход на Ореха, нещо прищраква в ума ми и осъзнавам, че се намирам в компанията на още една победителка. Лайм, жената-трибут от Окръг 2, която е спечелила своите Игри на глада преди едно поколение. Ефи ни изпрати неин запис, заедно с другите, за да се подготвим за Юбилейните Игри. Вероятно съм я мяркала по време на Игрите през годините, но тя гледа да не се набива много на очи. След това, което узнах наскоро за начина, по който са се отнесли с Хеймич и Финик, всичко, което мога да си помисля, е: какво й е причинил Капитолът, след като е победила?