— Редно е поне да им дадем шанс да се предадат — казва Лайм.
— Е, това е лукс, който не ни беше даден, когато бомбардираха Окръг 12, но вие всички тук сте в много по-задушевни отношения с Капитола — казва Гейл. По изражението върху лицето на Лайм имам чувството, че може да го застреля или поне да замахне да го удари. А и може да успее, с целия този тренинг. Но гневът й изглежда го ядосва още повече и той крещи: — Гледахме как деца изгарят до смърт и не можехме да направим нищо!
Налага се да затворя очи за миг, тъй като този образ ме прерязва. Той оказва желания ефект. Искам смъртта на всички в онази планина. Готвя се да го изрека. Но после… Аз съм и момиче от Окръг 12. А не президентът Сноу. Не мога да постъпя така. Не мога да обрека никого на такава смърт.
— Гейл — казвам аз, хващам го за ръка и се мъча да бъда убедителна. — Орехът е стара мина. Ще бъде все едно да предизвикаш масивна минна злополука. — Със сигурност тези думи са достатъчни да накарат всеки от Окръг 12 да премисли плана.
— Но няма да е толкова внезапна като онази, която отне живота на бащите ни — отвръща рязко той. — Това ли е проблемът на всички? Че враговете ни може би ще имат няколко часа да размишляват върху факта, че умират, вместо да бъдат разкъсани на парченца от експлозията?
Едно време, когато бяхме само две деца, които ловуваха извън границите на Окръг 12, Гейл изричаше неща от този род, и по-ужасни. Но тогава те бяха просто думи. Тук, приложени на практика, те се превръщат в необратими постъпки.
— Не знаеш как тези хора от Окръг 2 са попаднали в Ореха — казвам аз. — Може да са ги изпратили насила. Може би ги държат против волята им. Някои са наши шпиони. И тях ли ще убиеш?
— Готов съм да пожертвам неколцина, да, за да се справя с останалите — отвръща той. — А ако аз бях шпионин и се намирах вътре, щях да кажа: „Задействайте лавините!“
Знам, че е искрен. Никой не се съмнява, че Гейл би пожертвал живота си по този начин в името на каузата. Може би всички бихме направили същото, ако бяхме шпиони и ни беше даден избор. Сигурно и аз бих го направила. Но такова решение е безсърдечно, когато го вземаш за други хора и онези, които ги обичат.
— Каза, че имаме две възможности — обръща се към него Богс. — Да ги хванем в капан или да ги прогоним навън. Предлагам да се опитаме да предизвикаме лавина в планината, но да не затваряме железопътния тунел. Така те могат да избягат към площада, където ще ги чакаме ние.
— Тежко въоръжени, надявам се — казва Гейл. — Можете да сте сигурни, че те ще бъдат.
— Тежко въоръжени. Ще ги пленим — съгласява се Богс.
— Нека сега посветим Тринайсети в плана — предлага Богс. — Да оставим президента Коин да каже мнението си.
— Тя ще иска да блокираме тунела — казва Гейл убедено.
— Да, най-вероятно. Но знаеш ли, Пийта наистина беше прав за нещата, които каза в проповете. За опасността да се избием помежду си. Направих някои изчисления. Включих в тях жертвите и ранените, и… мисля, че поне си заслужава един разговор — казва Бийти.
В този разговор са поканени да участват само шепа хора. Гейл и аз сме отпратени с останалите. Завеждам го на лов, за да изпусне малко пара, но той не иска да говорим за това. Сигурно ми е много сърдит, задето му се противопоставих.
Разговорът с президента Коин се провежда, взето е решение и вечерта вече съм облечена в костюма си на Сойка-присмехулка, с преметнат през рамо лък и слушалка в ухото, с която държа връзка с Хеймич в Тринайсети — в случай, че се появи добра възможност за пропо клип. Чакаме на покрива на Сградата на справедливостта с ясна видимост към набелязаната цел.
Отначало командващите в Ореха пренебрегват нашите ховъркрафти, защото в миналото те са били не по-голям проблем от рояк мухи, обикалящи около буркан с мед. Но след две серии бомбардировки в по-високите части на планината ховъркрафтите привличат вниманието им. Когато противовъздушните оръдия на Капитола започват да стрелят, вече е много късно.
Планът на Гейл надминава всички очаквания. Бийти беше прав, че контролът над лавините ще е невъзможен, щом бъдат задействани. Планинските склонове са естествено нестабилни, но сега са отслабени от експлозиите и направо се стичат. Цели участъци от Ореха рухват пред очите ни, заличавайки всяка следа от човешко присъствие. Стоим безмълвни, дребни и незначителни, докато каменните вълни се срутват с тътен надолу по планината. Погребват входовете под тонове скали. Вдигат облак от пръст и отломки, който затъмнява небето. Превръщат Ореха в гробница.
Представям си ада, който е настъпил във вътрешността на планината. Виещи сирени. Светлините примигват и настъпва мрак. Във въздуха се носи прах. Писъците на изпадналите в паника, хванати в капан хора, които се препъват като обезумели в търсене на изход, само за да открият входовете, стартовата площадка, самите вентилационни шахти, задръстени с пръст и камъни, които се опитват да нахлуят вътре. Развяват се кабели под напрежение, избухват пожари, развалините превръщат познатите пътища в истински лабиринт. Хората се блъскат, бутат, лутат се като мравки, докато хълмът настъпва, заплашвайки да смаже крехките им обвивки.