— Катнис? — В слушалката ми прозвучава гласът на Хеймич. Правя опит да отговоря, но откривам, че съм притиснала здраво и двете си ръце към устата. — Катнис!
В деня, когато загина баща ми, сирените започнаха да вият по време на обяда в училище. Никой не изчака да бъде освободен, нито пък очакваха това от нас. Реакцията при злополука в мината беше нещо, над което дори Капитолът нямаше контрол. Хукнах към класната стая на Прим. Още си я спомням, малко седемгодишно момиче, много бледа, но седнала с изправен гръб, със сгънати върху чина ръце. Чакаше да я взема, както й бях обещала, че ще направя, ако някога прозвучат сирените. Тя изтича от мястото си, сграбчи ръкава на палтото ми и започнахме да си проправяме път през потоците от хора, които се изсипваха по улиците, за да се стекат при главния вход на мината. Намерихме майка си, вкопчила пръсти във въжето, което бяха опънали набързо, за да възпира тълпата. Като си спомням сега за това, предполагам, че трябваше още тогава да разбера, че има някакъв проблем. Защото я търсехме ние, вместо да е обратното.
Асансьорите скърцаха върху обгорените въжета и изсипваха навън почернели от дима миньори. С появата на всяка група се разнасяха викове на облекчение, роднините се провираха под въжето да отведат своите съпрузи, съпруги, деца, родители, братя и сестри. Стояхме на мразовития въздух, докато следобедното небе се заоблачи и по земята започна да се сипе лек сняг. Сега асансьорите се движеха по-бавно и носеха все по-малко хора. Коленичих на земята и притиснах ръце в пепелта, изпълнена с отчаян копнеж да издърпам и освободя баща си. Ако съществува по-голямо чувство за безпомощност от това да се опитваш да достигнеш до любим човек, хванат като в капан под земята, то не ми е познато. Ранените. Телата. Чакането през цялата нощ. Одеялата, с които разни непознати загръщат раменете ти. Чашата с някаква гореща течност, която не пиеш. А после, най-после, на разсъмване, опечаленото изражение върху лицето на началника на мината, което можеше да означава само едно.
Какво направихме току-що?
— Катнис! Там ли си? — Вероятно в същия този момент Хеймич прави планове да ми вземе мярка за „оковата за глава“.
Отпускам ръце:
— Да.
— Влез вътре. За всеки случай, ако от Капитола се опитат да отвърнат на удара с остатъците от военновъздушните си сили — инструктира ме той.
— Да — повтарям. Всички на покрива, с изключение на войниците, които обслужват картечниците, започват да се прибират. Докато слизам по стълбите, не успявам да се сдържа и леко прокарвам пръст по безупречно чистите бели мраморни стени. Толкова студени и красиви. Дори в Капитола нищо не може да се мери с великолепието на тази стара постройка. Но повърхността е студена и твърда — поддава само плътта ми, камъкът отнема топлината ми. Той винаги побеждава хората.
Сядам в подножието на една от огромните колони в обширното фоайе. През вратите виждам мраморната тераса, която води към стълбите на площада. Спомням си колко зле се чувствах в деня, когато двамата с Пийта приемахме там поздравления за победата ни в Игрите. Бях изтощена от Турнето на победата, опитът ми да успокоя окръзите беше безуспешен, спомнях си за Катон и Клоув — особено ужасната, бавна смърт на Катон, разкъсан от мутовете.
Богс прикляква до мен: кожата му е бледа в сенките.
— Не бомбардирахме железопътния тунел. Някои сигурно ще се измъкнат.
— И щом се покажат, ще ги застреляме? — питам аз.
— Само ако се налага — отговаря той.
— Самите ние можем да изпратим влакове. Да помогнем за евакуирането на ранените — казвам.
— Не. Беше решено да оставим тунела в техни ръце. Така могат да използват всички пътища, за да изведат хората — казва Богс. — А и по този начин ще имаме време да придвижим нашите войници до площада.
Преди няколко часа площадът беше ничия земя, предната линия на битката между бунтовниците и миротворците. След като Коин даде одобрението си за плана на Гейл, бунтовниците предприеха ожесточена атака и отблъснаха войските на Капитола на няколко пресечки назад, за да имаме контрол над железопътната гара в случай, че Орехът падне. Е, падна. Вече сме наясно с реалността. Всички оцелели ще избягат на площада. Чувам как пушечната стрелба започва отново — миротворците несъмнено се опитват да си пробият път със сила, за да спасят своите. Нашите войници пристигат, за да не им позволят.