— Студено ти е — казва Богс. — Ще видя дали мога да намеря одеяло. — Тръгва, преди да успея да възразя. Не искам одеяло, въпреки че мраморът продължава да изсмуква топлината от тялото ми.
— Катнис — казва Хеймич в ухото ми.
— Още съм тук — отговарям.
— Интересен развой на събитията с Пийта днес следобед. Помислих си, че ще искаш да знаеш — казва той. „Интересен развой“ не е на добре. Не означава подобрение. Но всъщност нямам избор, освен да слушам. — Показахме му онзи клип, на който пееш „Дървото на обесения“. Никога не е излъчван, затова в Капитола не са могли да го използват, когато са обработвали Пийта с отрова от хрътоси. Пийта казва, че познал песента.
За миг сърцето ми прескача един удар. После осъзнавам, че това е поредното объркване, предизвикано от отровата на хрътосите.
— Не е възможно, Хеймич. Никога не ме е чувал да пея тази песен.
— Не теб. Баща ти. Чул го да я пее един ден, когато дошъл да купи нещо в хлебарницата. Пийта бил малък, вероятно на шест-седем години, но я запомнил, защото специално се вслушвал да разбере дали птиците ще спрат да пеят — казва Хеймич. — Предполагам, че са спрели.
На шест-седем. Това трябва да е било, преди майка ми да забрани песента. Може би точно по времето, когато аз я научих.
— И аз ли съм била там?
— Едва ли. Във всеки случай, не стана дума за теб. Но това е първото свързано с теб нещо, което не предизвика някакъв психически срив — казва Хеймич. — Все пак е нещо, Катнис.
Баща ми. Днес той сякаш е навсякъде. Умира в мината. Прониква с песента си в размътеното съзнание на Пийта. Виждам го в очите на Богс, докато грижливо загръща раменете ми с одеялото. Липсва ми толкова много, че ме боли.
Отвън стрелбата наистина се засилва. Гейл притичва край нас с група бунтовници, за да се присъедини към битката. Не моля да ми позволят да отида и аз — не че биха ми позволили. И без друго нямам кураж за това, кръвта ми не е сгорещена. Иска ми се Пийта да беше тук — предишният Пийта, — защото той щеше да обясни добре защо е толкова лошо да влизаме в престрелки, когато хората — които и да е хора — се мъчат да се измъкнат от планината. Или собственото ми минало ме прави толкова чувствителна? Нали сме във война? Не е ли това само още един начин да убием враговете си?
Нощта пада бързо. Включват огромни, ярки прожектори, които осветяват площада. Сигурно всички електрически крушки на железопътната гара също светят с пълната си мощност. Дори от позицията си в другия край на площада виждам ясно през стъклената фасада на дългата, тясна сграда. Невъзможно е да не се забележи пристигането на влак или дори само на един човек. Но часовете минават, а не идва никой. С всяка минута става по-трудно да си представя, че някой е оцелял от нападението над Ореха.
Вече е доста след полунощ, когато Кресида идва да прикрепи специален микрофон към костюма ми.
— За какво е това? — питам аз.
Разнася се гласът на Хеймич, който обяснява:
— Знам, че няма да ти хареса, но трябва да произнесеш реч.
— Реч ли? — възкликвам аз и моментално ми прилошава.
— Аз ще ти я подавам, реплика по реплика — успокоява ме той. — Само повтаряй каквото ти казвам. Виж, от онази планина няма никакви признаци на живот. Ние победихме, но боевете продължават. Затова си помислихме, че ако излезеш на стълбите на Сградата на справедливостта и изложиш положението — ако кажеш на всички, че Орехът е победен, че с присъствието на Капитола в Окръг 2 е свършено — може би ще успееш да накараш остатъка от войските им да се предадат.
Надзъртам в тъмнината отвъд площада.
— Оттук не виждам войските им.
— Точно затова е микрофонът — казва той. — Речта ти ще се предава навсякъде — както гласът ти по тяхната уредба за извънредни ситуации, така и образът ти навсякъде, където хората имат достъп до телевизионен екран.
Знам, че тук на площада има няколко огромни екрана. Видях ги по време на Турнето на победата. Би могло да подейства, ако ме биваше в тези неща. А случаят не е такъв. При първите експерименти с пропо клипове пак се опитаха да ми подават готови реплики и резултатът беше пълен провал.
— Можеш да спасиш живота на много хора, Катнис — казва Хеймич накрая.
— Добре, ще опитам — отговарям аз.
Странно е да стоя отвън на стълбите, облечена в пълния си костюм, ярко осветена, но без видима публика, пред която да произнеса речта си. Сякаш изнасям представление за луната.
— Да побързаме — казва Хеймич. — Прекалено си изложена.