Телевизионният ми екип, разположен на площада със специални камери, дава знак, че е готов. Казвам на Хеймич да започва, после включвам микрофона си и слушам внимателно как диктува първата реплика от речта. Огромно мое изображение светва върху един от екраните на площада, когато започвам.
— Жители на Окръг 2, аз съм Катнис Евърдийн и се обръщам към вас от стълбите на вашата Сграда на справедливостта, където…
Двата влака пристигат заедно, спирачките им изскърцват и спират. Вратите се отварят и хората се изсипват навън в облак дим, който са донесли от Ореха. Сигурно са имали поне предчувствие какво ги очаква на площада, защото се вижда как се мъчат да се предпазят. Повечето залягат на земята и в дъжда от куршуми светлините на гарата угасват. Дошли са въоръжени, както предрече Гейл, но са дошли също и ранени. В иначе тихия нощен въздух се разнасят стонове.
Някой изключва осветлението на стълбите и оставам в сянката. Вътре в гарата като разцъфващо цвете избухва пламък — един от влаковете сигурно гори — и гъст, черен дим се разстила по прозорците. Хората нямат избор и започват да напират навън към площада — задушават се, но предизвикателно размахват оръжия. Обхождам с поглед покривите около площада. На всеки има бунтовнически постове. Лунната светлина хвърля отблясъци по смазаните дула.
От гарата със залитане излиза млад мъж: с едната ръка притиска към бузата си окървавен парцал, в другата влачи пушка. Когато се препъва и пада по лице, виждам обгорените следи по гърба на ризата му, червената плът отдолу. И внезапно той се превръща просто в поредната обгорена жертва от злополука в мината.
Политам надолу по стълбите и тичам към него.
— Спрете! — изкрещявам на бунтовниците. — Не стреляйте! — Микрофонът усилва гласа ми и думите ми отекват из площада. — Спрете! — Приближавам младия човек, посягам да му помогна, когато той с усилие се повдига на колене и насочва оръжието си към главата ми.
Инстинктивно отстъпвам няколко крачки назад, вдигам лъка си над главата, за да покажа, че нямам намерение да стрелям. Сега, когато държи оръжието с две ръце, забелязвам неравната дупка в гърдите му, където нещо — може би падащ камък — е проболо плътта. Той мирише на изгоряло — обгорена коса и плът и гориво. Очите му са обезумели от болка и страх.
— Не мърдай — прошепва гласът на Хеймич в ухото ми. Подчинявам се на заповедта му, осъзнавайки, че сигурно именно това вижда в момента целият Окръг 2, може би цял Панем. Сойката-присмехулка на милостта на човек, който няма какво да губи.
Неясният му говор едва се разбира:
— Кажи ми една причина да не те застрелям.
Целият свят изчезва. Оставам само аз и гледам в злобните очи на този човек от Ореха, който иска да му кажа една причина. Със сигурност би трябвало да мога да изредя хиляди. Но успявам да кажа само:
— Не мога.
По силата на логиката, следващото, което би трябвало да се случи, е човекът да дръпне спусъка. Но той е озадачен, опитва се да осмисли думите ми. Изживявам собственото си смущение, когато осъзнавам, че това, което казах, е напълно вярно, и благородният подтик, накарал ме да пресека площада, е заместен от отчаяние.
— Не мога. Това е проблемът, нали? — Свалям лъка си. — Ние взривихме мината ви. Вие изгорихте моя окръг до основи. Имаме всички основания да се избием помежду си. Хайде, направи го. Достави радост на Капитола. Омръзна ми да убивам робите им вместо тях. — Пускам лъка на земята и го побутвам с ботуша си. Той се плъзва по камъка и спира до коленете му.
— Аз не съм им роб — промърморва той.
— Аз съм — казвам. — Затова убих Катон… а той уби Треш… а той уби Клоув… а тя се опита да убие мен. Въртим се в този кръг и кой печели? Не ние. Не окръзите. Винаги Капитолът. Но аз се уморих да бъда пионка в техните Игри.
Пийта. На покрива в нощта преди първите ни Игри на глада. Той разбра всичко още преди да стъпим на арената. Надявам се, че сега гледа, че си спомня какво се случи в онази нощ и може би ще ми прости, когато умра.
— Продължавай да говориш. Кажи им как си гледала рухването на планината — настоява Хеймич.
— Когато видях как планината рухва тази вечер, си помислих… пак успяха. Накараха ме да ви убивам, вас — хората в окръзите. Но защо го направих? Между Окръг 12 и Окръг 2 няма вражда, освен онази, която Капитолът насажда между нас. — Младият мъж примигва неразбиращо към мен. Отпускам се на колене пред него, гласът ми е нисък и настойчив. — А защо се биете с бунтовниците по покривите? С Лайм, която е била ваш победител? С хора, които са били ваши съседи, може би дори ваши близки?
— Не знам — казва мъжът. Но не сваля оръжието си от мен.