Надигам се и се завъртам бавно в кръг, обръщайки се към картечниците.
— А вие там горе? Аз съм родена в миньорски град. Откога миньорите обричат други миньори на такава смърт, а после стоят отстрани, за да убият всеки, който успее да изпълзи от развалините?
— Кой е врагът? — прошепва Хеймич.
— Тези хора — посочвам телата на ранените на площада — не са ваши врагове! — Рязко се обръщам към железопътната гара. — Бунтовниците не са вашият враг! Всички ние имаме един враг, и това е Капитолът! Това е шансът ни да сложим край на неговата власт, но имаме нужда от всеки жител на окръзите, за да го направим!
Камерите са насочени право към мен, когато протягам ръце към мъжа, към ранените, към колебаещите се в цял Панем.
— Моля ви! Присъединете се към нас!
Думите ми увисват във въздуха. Поглеждам към екрана, като се надявам да видя как вълната на помирението обхваща тълпата.
Вместо това виждам по телевизията как ме прострелват.
16
„Винаги“.
В полусънното състояние, в което ме е потопил морфлингът, Пийта прошепва думата и аз тръгвам да го търся. Това е ефирен свят с виолетов оттенък, без твърди ръбове и с много скришни места. Провирам се през облаци, вървя по едва очертани пътеки, долавям уханието на канела, на копър. Веднъж усещам ръката му върху бузата си и се опитвам да я уловя и задържа, но тя се разтваря като мъгла през пръстите ми.
Когато най-после започвам да изплувам на повърхността в стерилната болнична стая в Окръг 13, си спомням. Бях под въздействието на сънотворен сироп. Покатерих се на един клон, за да се прехвърля обратно в Окръг 12 през електрическата ограда, паднах и си ударих крака. Пийта ме сложи да си легна и го помолих да остане с мен, докато заспя. Той прошепна нещо, което не успях да чуя съвсем ясно. Но тази единствена дума от отговора му остана в съзнанието ми, за да изплува сега. „Винаги“.
Морфлингът притъпява силата на всички емоции, затова сега вместо пробождане на тъга изпитвам само празнота. Кухо мъртво пространство там, където някога цъфтяха цветя. За нещастие, във вените ми не е останало достатъчно от лекарството, за да не усещам болката в лявата страна на тялото си. Там ме уцели куршумът. Опипвам дебелите превръзки, които обгръщат ребрата ми и се питам какво още правя тук.
Не беше той — мъжът, коленичил пред мен на площада, обгореният мъж от Ореха. Не той дръпна спусъка. Беше някой по-назад в тълпата. Усетих не толкова прострелването, колкото чувството, че са ме ударили с тежък ковашки чук. Настъпи хаос и започна стрелба. Опитвам се да седна в леглото, но успявам единствено да изохкам.
Бялата завеса, която отделя леглото ми от съседния пациент, рязко се дръпва назад и в мен гневно се взира Джоана Мейсън. Отначало се чувствам застрашена, защото тя ме нападна на арената. Налага се да си напомня, че го направи, за да ми спаси живота. Това беше част от бунтовническия заговор. Но все пак, това не означава, че тя не ме презира. Може би цялото й държание спрямо мен е било преструвка за пред Капитола.
— Жива съм — изричам дрезгаво.
— Без майтап, безмозъчно същество такова. — Джоана се приближава и се тръсва на леглото ми, при което ме пробожда остра болка в гърдите. Когато се ухилва на неудобството, което ми е причинила, разбирам, че едва ли ще честваме повторната си среща с топли прегръдки. — Още ли те понаболява? — С опитна ръка тя бързо измъква системата с морфлинга от ръката ми и я пъхва в абоката на своята ръка. — Започнаха да ми намаляват дозата преди няколко дни. Страхуват се, че ще се превърна в някоя от онези откачалки от Шести. Наложи се да си вземам на заем от теб, когато хоризонтът беше чист. Помислих си, че няма да възразиш.
Да възразя? Как бих могла да възразя, когато тя беше измъчвана почти до смърт от Сноу след Юбилейните игри? Нямам право да възразявам и тя го знае.
Джоана въздъхва, когато морфлингът навлиза в кръвта й.
— Може би онези от Шести наистина знаеха какво правят. Натъпчи се с дрога и рисувай цветя по тялото си. Не е чак толкова лош живот. Във всеки случай изглеждаха по-щастливи от нас, останалите.
През седмиците, откакто заминах от Тринайсети, тя си е върнала част от изгубените килограми. По обръснатата й глава е израсъл мек пух, който скрива донякъде белезите. Но щом краде от моя морфлинг, явно наистина страда.
— Тук има един психиатър, който наминава всеки ден. Уж ми помага да се възстановя. Сякаш човек, който е прекарал целия си живот в тази заешка бърлога, ще ме излекува. Пълен идиот. Поне по двайсет пъти на сеанс ми напомня, че съм в пълна безопасност. — Успявам да се усмихна. Наистина е глупаво да кажеш подобно нещо, особено на един победител. Сякаш подобно състояние е съществувало някога, където и да било, за когото и да било. — А какво ще кажеш ти, Сойка-присмехулка? Ти чувстваш ли се в пълна безопасност?