— О, да. Чак докато ме простреляха — казвам.
— Я моля ти се. Куршумът не те е и докоснал. Цина се погрижи за това — казва тя.
Сещам се за пластовете защитна броня в костюма си на Сойка-присмехулка. Но болката е дошла отнякъде.
— Счупени ребра?
— Дори не са счупени. Доста понатъртени. Силата на експлозията е разкъсала далака ти. Не можаха да го оправят. — Тя махва пренебрежително с ръка. — Не се тревожи, не ти трябва. А ако ти потрябва, ще ти намерят нов, нали така? Работата на всички е да те опазят жива.
— Затова ли ме мразиш? — питам.
— Отчасти — признава тя. — Определено има и ревност. Освен това мисля, че ми е малко трудно да те преглътна. С евтината романтична драма и позата ти на защитничка на безпомощните. А това, че не е само поза, те прави още по-непоносима. Моля те, не се колебай да го приемеш лично.
— Трябваше ти да си Сойката-присмехулка. Нямаше да се наложи никой да ти подава реплики — казвам аз.
— Вярно. Но никой не ме харесва — казва ми тя.
— Въпреки това ти се довериха. Да ме измъкнеш — напомням й аз. — И се страхуват от теб.
— Тук — може би. В Капитола сега ти си тази, от която се страхуват. — На прага се появява Гейл и Джоана сръчно откачва тръбичката и пак ме свързва към системата с морфлинг. — Братовчед ти не се страхува от мен — казва тя с поверителен тон. Скача от леглото ми, прекосява стаята и отива до вратата, като побутва Гейл по крака с бедрото си, докато минава покрай него. — Нали, красавецо? — Чуваме смеха й, докато тя изчезва надолу по коридора.
Повдигам вежди към него, докато той хваща ръката ми.
— Ужас — прошепва той. Засмивам се, но от смеха ме заболява. — Внимавай. — Той ме гали по лицето, докато болката затихва. — Трябва да престанеш да се забъркваш в неприятности.
— Знам. Но някой взриви цяла планина — отговарям.
Вместо да се отдръпне, той се навежда по-близо до мен и се вглежда изпитателно в лицето ми.
— Мислиш, че съм безсърдечен.
— Знам, че не си. Но няма да ти кажа, че всичко е наред — отговарям аз.
Сега той се дръпва назад, почти нетърпеливо.
— Катнис, каква разлика има всъщност между това да смажем враговете си в мината или да ги свалим от небето с една от стрелите на Бийти? Резултатът е същият.
— Не знам. Първо, в Осми ни нападнаха. Болницата беше нападната — казвам.
— Да, и онези самолети дойдоха от Окръг 2 — казва той. — Така че като ги отстранихме, предотвратихме по-нататъшни атаки.
— Но този начин на мислене… можеш да го превърнеш в аргумент, за да убиеш всеки, по всяко време. Можеш да оправдаеш изпращането на деца в Игрите на глада, за да накараш окръзите да спазват правилата — казвам аз.
— Не приемам това.
— Аз — да. Сигурно защото съм била на арената.
— Добре. Умеем да спорим — казва той. — Винаги сме умеели. Може би това е добре. Между нас казано, сега Окръг 2 е на наша страна.
— Наистина ли? — За миг в мен припламва чувство на триумф. После се сещам за хората на площада. — Имаше ли боеве, след като ме простреляха?
— Не много. Работещите в Ореха откриха огън по войниците на Капитола. Бунтовниците просто седяха безучастно и гледаха — казва той. — Всъщност цялата страна просто седеше безучастно и гледаше.
— Е, това го правят най-добре — казвам аз.
Бихте си помислили, че след загубата на важен телесен орган ви се полага да останете на легло няколко седмици, но по някаква причина моите лекари искат да стана и да проходя почти веднага. Въпреки морфлинга, през първите няколко дни болката отвътре е жестока, но след това значително намалява. Болката от натъртените ребра обаче обещава да се задържи доста време. Започвам да изпитвам яд към Джоана, задето се възползва от моя запас от морфлинг, но въпреки това я оставям да си взема колкото поиска.
Носят се необуздани слухове за смъртта ми, затова изпращат екипа да ме заснеме на болничното ми легло. Гордо показвам шевовете си и впечатляващите синини от натъртванията и поздравявам окръзите с успешната им битка за единство. После предупреждавам Капитола да ни очаква скоро.
Като част от възстановяването си всеки ден правя кратки разходки над земята. Един следобед Плутарх идва с мен и ми съобщава нови сведения за сегашното ни положение. Сега, когато Окръг 2 се е съюзил с нас, бунтовниците си дават кратък отдих от войната, за да се прегрупират. Укрепват снабдителните линии, грижат се за ранените, реорганизират войските си. Капитолът, също като Окръг 13 по време на Тъмните дни, се оказва изцяло откъснат от всякаква външна помощ, като продължава да заплашва враговете си с ядрено нападение. За разлика от Тринайсети, Капитолът не е в положение да се възстанови и да задоволява сам нуждите си.