— От толкова отдавна — изхълцва тя, — не съм виждала нищо красиво.
Въпреки резервите от страна на Коин, че е твърде екстравагантно, и от страна на Плутарх — че е твърде мизерна, сватбата е невероятен хит. От Окръг 13 са имали щастието да бъдат поканени триста души. Всички носят ежедневните си дрехи, украсите са направени от есенни листа, музиката е осигурена от детски хор под акомпанимента на единствения цигулар, успял да се измъкне от Дванайсети с инструмента си. Така че сватбата е скромна — невероятно скромна по стандартите на Капитола. Няма значение, защото нищо не може да си съперничи с красотата на двойката. Не е заради взетите назаем изящни дрехи — Ани е облечена в зелената копринена рокля, която носих в Окръг 5, Финик — в един от костюмите на Пийта, поправен за него, — макар че дрехите са зашеметяващи. Кой може да не забележи сияещите лица на двама души, за които този ден някога е бил практически невъзможен? Долтън, скотовъдецът от Окръг 10, води церемонията, тъй като е подобна на онази, която се използва в неговия окръг. В Окръг 4 обаче има специфични нюанси. Мрежа, изплетена от дълги треви, покрива младоженците, докато изричат брачните си клетви, после докосват устните си със солена вода и следва древна сватбена песен, в която се казва, че бракът е като плаване по море.
Не, не се налага да се преструвам, че съм щастлива заради тях.
След целувката, която скрепява съюза, след поздравленията и наздравицата с ябълков сайдер, цигуларят подхваща мелодия, която омайва всички от Окръг 12. Може и да бяхме най-малкият, най-беден окръг в Панем, ние умеем да танцуваме. За тази част няма специален сценарий, но Плутарх, който режисира пропо клипа от контролната стая, сигурно стиска палци. И наистина, Мазната Сае сграбчва ръката на Гейл, издърпва го в средата на залата и застава срещу него. Хората се стичат да се присъединят към тях, оформяйки две дълги редици. И танците започват.
Стоя настрани и пляскам с ръце в ритъма на музиката, когато една мършава ръка ме ощипва силно над лакътя. Джоана ме гледа намръщено.
— Нима ще изпуснеш този шанс да покажеш на Сноу как танцуваш?
Права е. Какво може да изрази по-силно радостта от победата от една щастлива Сойка-присмехулка, която се върти вихрено под звуците на музиката? Намирам Прим в тълпата. Тъй като в зимните вечери имахме много време да се упражняваме, всъщност си партнираме доста добре. Казвам й да не се тревожи за натъртените ми ребра и заставаме в редицата. Боли ме, но удоволствието да покажа на Сноу как танцувам с малката си сестра напълно заличава другите чувства.
Танцуването ни преобразява. Показваме стъпките на гостите от Окръг 13. Настояваме за специален танц в чест на булката и младоженеца. Хващаме се за ръце, образуваме огромен, въртящ се кръг и всеки показва уменията си. От толкова отдавна не се е случвало нищо глупаво, весело или забавно. Би могло да продължи цяла нощ, ако не настъпва време за последното събитие, планирано в пропо клипа на Плутарх. Нещо, за което не знаех, но пък и то трябваше да е изненада.
Четирима души докарват количка с огромната сватбена торта от една странична стая. Повечето гости се дръпват назад, за да направят път за това рядко и невероятно произведение, това ослепително творение с глазура от синьо-зелени вълни с бели гребени, в които плуват риби и платноходки, тюлени и морски цветя. Но аз си пробивам път през тълпата, за да получа потвърждение на онова, което разбрах от пръв поглед. Със същата сигурност, с която бодовете на бродерията върху роклята на Ани са направени от ръката на Цина, цветята на глазурата върху тортата са създадени от ръката на Пийта.
Това може и да изглежда като дреболия, но говори страшно много. Хеймич е скрил доста неща от мен. Момчето, което видях за последен път, което крещеше като лудо и се мъчеше да се освободи от ремъците, никога не би могло да направи това. Не би могло да се съсредоточи, да овладее ръцете си, да изработи нещо толкова съвършено за Финик и Ани. Сякаш предусетил реакцията ми, Хеймич застава до мен.
— Да поговорим — казва той.
Излизаме навън в коридора, далече от камерите, и питам:
— Какво става с него?
Хеймич поклаща глава:
— Не знам. Никой не знае. Понякога е почти с ума си, а после без причина пак откача. Правенето на тортата беше един вид терапия. Работи по нея в продължение на дни. Докато го наблюдавах… изглеждаше почти както преди.
— Значи има пълна свобода на действие? — питам. Тази мисъл ме изнервя на поне пет различни нива.
— О, не. Изработваше глазурата под строга охрана. Все още го държат под ключ. Но говорих с него — казва Хеймич.