— Очи в очи? — питам аз. — И той не обезумя?
— Не. Много ми е сърдит, но все по основателни причини. Че не съм му казал за бунтовническия заговор и какво ли още не. — За момент Хеймич прави пауза, сякаш решава нещо. — Казва, че иска да те види.
Намирам се на платноходка от глазура, подмятана от синьо-зелените вълни, палубата се движи под краката ми. Подпирам се на стената, за да не залитна. Това не беше част от плана. Отписах Пийта още в Окръг 2. После щях да отида в Капитола, да убия Сноу и самата аз да намеря смъртта си. Онзи изстрел беше само временна пречка. Изобщо не се предполагаше да чуя думите: Той казва, че иска да те види. Но след като ги чух, няма начин да откажа.
В полунощ стоя пред вратата на килията му. На болничната му стая. Трябваше да изчакаме Плутарх да монтира филма от сватбата — остава доволен въпреки че според него това не е „истинско пиршество“.
— Най-хубавото на факта, че Капитолът в общи линии не обръщаше внимание на Окръг 12 през всичките тези години, е, че сте запазили известна спонтанност. Публиката много обича това. Например онзи момент, в който Пийта обяви, че е влюбен в теб, или твоето изпълнение с къпините. Така се прави добра телевизия.
Иска ми се да можех да се срещна с Пийта насаме. Но публиката от лекари се е събрала зад еднопосочното стъкло, с готови бележници, с вдигнати писалки. Хеймич ми казва в слушалката да влизам и бавно отварям вратата.
Сините очи се приковават незабавно върху мен. На всяка ръка има три колана и тръбичка за парализиращ газ в случай, че почне да буйства. Той обаче не се мъчи да се освободи, а ме наблюдава с предпазливото изражение на човек, който все още не е изключил възможността да се намира до мут. Приближавам се и заставам на около метър от леглото. Няма какво да правя с ръцете си, затова ги скръствам върху ребрата си, сякаш за да се предпазя, а после казвам:
— Здрасти.
— Здрасти — отговаря той. Звучи като неговия глас, почти като неговия, само че има нещо ново. Нотка на подозрение и укор.
— Хеймич каза, че си искал да говориш с мен — казвам аз.
— Да те погледна, като за начало. — Сякаш чака да се преобразя в точещ лиги вълк мутант право пред очите му. Гледа ме втренчено толкова дълго, че усещам как крадешком хвърлям погледи към еднопосочното стъкло с надеждата за някакви напътствия от Хеймич, но слушалката ми остава безмълвна. — Не си много наедряла, нали? Нито особено красива?
Знам, че е минал през адски мъчения и все пак тази забележка не ми харесва.
— Е, и ти си изглеждал по-добре.
Съветът на Хеймич да се отдръпна е заглушен от смеха на Пийта.
— И не си никак любезна. Да ми кажеш това след всичко, което преживях.
— Да. Всички преживяхме много неща. А ти си онзи, който винаги е любезен. Не аз. — Правя всичко погрешно. Не знам защо съм настроена толкова отбранително. Измъчвали са го! „Отвлекли са“ спомените му с отрова от хрътоси! Какво ми става? Усещам, че може да се разкрещя — без дори да знам за какво — и решавам да се махам оттам. — Виж, не се чувствам особено добре. Може би ще намина утре.
Пред вратата съм, когато гласът му ме спира.
— Катнис, помня за хляба.
Хлябът. Единственият ни миг на истинска близост преди Игрите на глада.
— Показали са ти записа, на който разказвам за това — казвам.
— Не. Има ли запис, на който говориш за това? Защо Капитолът не го е използвал срещу мен? — пита той.
— Направих го в деня, когато те спасиха — отговарям аз. Усещам остра болка в ребрата. Танците бяха грешка. — Е, какво си спомняш?
— Теб. В дъжда — казва той тихо. — Как ровеше в кофата ни за смет. Как изгорих хляба. Как майка ми ме удари. Как изнесох хляба за прасето, но вместо това ти го дадох.
— Така беше. Точно това се случи — казвам аз. — На другия ден, след училище, исках да ти благодаря. Но не знаех как.
— В края на деня бяхме навън. Опитах се да уловя погледа ти. Ти извърна очи. А после… мисля, че по някаква причина ти откъсна едно глухарче. — Кимвам. Наистина помни. Никога не съм говорила за този момент. — Трябва да съм те обичал много.
— Да, обичаше ме. — Гласът ми секва и се преструвам, че кашлям.
— А ти обичаше ли ме? — пита той.
Не откъсвам очи от плочките на пода.
— Всички казват така. Всички казват, че именно затова Сноу е наредил да те изтезават. За да ме пречупи.
— Това не е отговор — казва ми той. — Не знам какво да мисля, когато ми показват някои записи. На първата арена изглеждаше, сякаш се опитваш да ме убиеш с онези хрътоси.
— Опитвах се да ви убия всичките — казвам аз. — Бяхте ме хванали като в капан на едно дърво.