— По-късно има много целуване. Не изглежда много искрено от твоя страна. Харесваше ли ти да ме целуваш? — пита той.
— Понякога — признавам аз. — Нали знаеш, че ни гледат хора?
— Знам. А Гейл? — продължава той.
Пак се ядосвам. Не ме е грижа за неговото възстановяване — това не влиза в работата на хората зад стъклото.
— Той също не се целува зле — казвам кратко.
— И никой от двама ни нямаше нищо против? Че целуваш другия? — пита той.
— Не. Всеки от двама ви щеше да има нещо против. Но не съм искала разрешение — казвам му аз.
Пийта се засмива отново — студено, пренебрежително.
— Е, наистина си те бива, нали?
Хеймич не възразява, когато излизам навън. Тръгвам по коридора. През лабиринта от стаи. Намирам една топла тръба в някакво перално помещение и се скривам зад нея. Минава много време, преди да разбера защо съм толкова разстроена. Когато разбирам истината, тя е почти убийствена. Всичките тези месеци, в които приемах за даденост, че Пийта ме смята за прекрасна, приключиха. Най-после той ме вижда такава, каквато съм в действителност. Жестока. Подозрителна. Склонна да манипулирам хората. Смъртоносна.
И аз го мразя за това.
17
Зашеметена. Ето как се чувствам, когато Хеймич ми съобщава в болницата. Политам надолу по стъпалата към Командването, умът ми се върти на бързи обороти и нахълтвам право насред военен съвет.
— Как така няма да отида в Капитола? Трябва да отида! Аз съм Сойката-присмехулка!
— И като Сойка-присмехулка основната ти задача да обединиш окръзите срещу Капитола е изпълнена. Не се тревожи — ако всичко мине добре, ще те заведем за капитулацията — отговаря Коин, без да откъсне поглед от екрана си.
Капитулацията ли?
— Тогава ще е твърде късно! Ще изпусна всички боеве. Вие имате нужда от мен — аз съм най-добрият ви стрелец! — крещя аз. Обикновено не се перча с това, но сигурно е горе-долу така. — Гейл отива.
— Гейл идваше на обучение всеки ден, освен ако не беше зает с други официални задължения. Сигурни сме, че може да се справи на бойното поле — казва Коин. — По твоите сметки ти колко пъти дойде на обучение?
Нито веднъж. Ето колко пъти.
— Понякога ходех на лов. И… се обучавах с Бийти долу в Отдела за специално въоръжение.
— Не е същото, Катнис — казва Богс. — Всички знаем, че си умна и смела, и си добър стрелец. Но на бойното поле са ни нужни войници. Ти изобщо не умееш да се подчиняваш на заповеди и не си точно в най-добрата си физическа форма.
— Това не ви тревожеше, когато бях в Осми. Или във Втори, като стана въпрос — контрирам аз.
— И в двата случая нямаше разрешение да влизаш в бойни действия — казва Плутарх, като ме стрелва с поглед, който ми показва, че съм на път да разкрия твърде много информация.
Не, битката с бомбардировачите в Осми и намесата ми във Втори бяха спонтанни, прибързани и определено неразрешени.
— И в двата случая беше ранена — напомня ми Богс. Изведнъж се виждам през неговите очи. Дребно седемнайсетгодишно момиче, което трудно си поема дъх, тъй като ребрата все още го болят. Разрошена. Недисциплинирана. В процес на възстановяване. Не войник, а човек, който има нужда от грижи.
— Но аз трябва да отида — казвам.
— Защо? — пита Коин.
Не върви много да кажа, че е за да си отмъстя лично на Сноу. Или че мисълта да остана тук в Тринайсети с последното превъплъщение на Пийта, докато Гейл заминава да се бие, ми е непоносима. Но не ми липсват причини да искам да се бия в Капитола.
— Заради Дванайсети. Защото унищожиха моя окръг.
Президентката обмисля това за миг. Преценява ме.
— Е, добре, имаш три седмици. Не е много, но можеш да започнеш да се обучаваш. Ако комисията обяви, че си годна, може би случаят ти ще бъде разгледан.
Това е. Не мога да се надявам на повече. Сигурно сама съм си виновна. Наистина пренебрегвах разписанието си абсолютно всеки ден, освен ако нещо не ми допадаше. Не ми се струваше особено важно да подтичвам из някакво поле с пушка при положение, че се случваха толкова други неща. А сега си плащам за немарливостта.
Връщам се в болницата и намирам Джоана в същото състояние и побесняла. Разказвам й какво е казала Коин.
— Може би и ти можеш да се обучаваш.
— Чудесно. Ще се обучавам. Но ще отида в проклетия Капитол, дори да се наложи да убия целия екипаж на ховъркрафта и да отлетя сама там — казва Джоана.
— Може би е най-добре да не споменаваш това по време на обучението — казвам аз. — Но е хубаво да знам, че ще има кой да ме откара.
Джоана се ухилва и усещам лека, но важна промяна в отношенията ни. Не съм сигурна дали наистина сме приятелки, но може би думата съюзници ще е по-точна. Това е добре. Ще имам нужда от съюзник.