Вземам душ, а Джоана се избърсва надве-натри с влажна кърпа и оглежда набързо мястото. Тя отваря чекмеджето с малкото ми вещи и бързо го затваря.
— Извинявай.
Мисля си как в чекмеджето на Джоана няма нищо, освен зачислени от правителството дрехи. Как няма и едно нещо на света, което да нарече свое.
— Няма нищо. Може да разгледаш нещата ми, ако искаш.
Джоана отваря закопчалката на медальона и разглежда внимателно снимките на Гейл, Прим и майка ми. Отваря сребристия парашут, измъква канелката и я слага върху малкия си пръст.
— Ожаднявам само като я гледам. — После намира перлата, която Пийта ми подари. — Това да не е…?
— Да — казвам. — Някак успя да стигне дотук. — Не искам да говоря за Пийта. Едно от най-хубавите неща на обучението е, че не си мисля за него.
— Според Хеймич Пийта започва да се подобрява — казва тя.
— Може би. Но се е променил.
— Както и ти. Както и аз. И Финик, и Хеймич, и Бийти. Да не говорим за Ани Креста. Арената напълно промени всички ни, не мислиш ли? Или още се чувстваш като момичето, което доброволно зае мястото на сестра си? — пита ме тя.
— Не — отговарям.
— Това е единственото нещо, за което онзи психо доктор може би е прав. Няма връщане назад. Така че да гледаме напред. — Тя грижливо връща сувенирите ми в чекмеджето и ляга на отсрещното легло точно когато светлините угасват. — Не се ли страхуваш, че през нощта може да те убия?
— Сякаш не мога да те надвия — отговарям. После се разсмиваме, защото и двете сме толкова разбити, че ще е цяло чудо, ако успеем да станем на другата сутрин. Но ние ставаме. Ставаме всяка сутрин. И към края на седмицата усещам ребрата си почти като нови, а Джоана може да сглоби пушката си без помощ.
Войник Йорк кимва одобрително на двете ни, когато приключваме за деня.
— Отлично, войници.
Когато се отдалечаваме достатъчно, за да не ни чуят, Джоана промърморва: „Май да спечелиш Игрите беше по-лесно“. Но изражението на лицето й показва, че е доволна.
Всъщност сме в почти добро настроение, когато отиваме в трапезарията, където Гейл ме чака, за да се храним заедно. Получавам огромна купа с говежда яхния, която също допринася за настроението ми.
— Първите доставки на храна пристигнаха тази сутрин — казва ми Мазната Сае. — Това е истинско говеждо, от Окръг 10. Не е като твоите диви кучета.
— Не си спомням да си ги отказвала — подмята в отговор Гейл.
Присъединяваме се към една група, която включва Дели, Ани и Финик. След сватбата си Финик е напълно преобразен. По-ранните му превъплъщения — поквареният завоевател на женски сърца от Капитола, когото срещнах преди Юбилейните Игри, загадъчният съюзник на арената, сломеният младеж, който се опитваше да ми помогне да не рухна — са отстъпили място на човек, който излъчва жизненост. Истинският чар на Финик — самоиронията и приятният му характер — се разкрива за първи път. Той нито за миг не пуска ръката на Ани. Нито когато се разхождат, нито когато се хранят. Съмнявам се дали някога има намерение да я пусне. Тя е потънала в някаква омая от щастие. Все още има моменти, когато усещаш, че изключва и потъва в някакъв друг свят, но няколко думи на Финик я връщат обратно.
Мнението ми за Дели, която познавам от дете, но за която никога не съм се замисляла особено, значително се подобрява. Разказали са й какво ми каза Пийта вечерта след сватбата, но тя не е клюкарка. Хеймич казва, че тя най-добре може да ме защити, когато Пийта изпадне в някакъв яростен изблик по мой адрес. Винаги застава на моя страна и отдава пристъпите му на изтезанията, на които са го подложили в Капитола. Тя има по-голямо влияние върху него от всеки друг, защото той наистина я познава. Дори да преувеличава добрите ми качества, пак съм й признателна за това. Честно казано, малко преувеличаване може да ми бъде от полза.
Умирам от глад, а яхнията е толкова вкусна — говеждо, картофи, ряпа и лук в гъст сос, — че се насилвам да ям по-бавно. Из цялата трапезария се чувства освежаващият ефект на едно хубаво ядене и как то прави хората по-мили, по-забавни, по-изпълнени с оптимизъм, и им напомня, че не е грешка да продължават да живеят. По-добро е от всяко лекарство. Затова се опитвам да се храня по-дълго и се включвам в разговора. Топя хляба си в яхнията и отхапвам по малко, докато слушам Финик да разказва някаква абсурдна история за морската костенурка, която отплавала с шапката му. Разсмивам се, преди да осъзная, че той е дошъл. Стои от другата страна на масата, зад празния стол до Джоана. Наблюдава ме. Залъкът засяда в гърлото ми и се задавям.
— Пийта! — възкликва Дели. — Толкова е хубаво да те видя… най-после на крака.