Зад гърба му стоят двама едри пазачи. Той държи подноса си неудобно, балансиран на върха на пръстите, тъй като китките му са оковани в белезници с къса верига между тях.
— Що за модни аксесоари? — пита Джоана.
— Още не съм достатъчно надежден — казва Пийта. — Дори не мога да седна тук без твоето позволение. — Той посочва с глава към пазачите.
— Разбира се, че може да седне тук. Стари приятели сме — казва Джоана и потупва мястото до себе си. Пазачите кимват и Пийта сяда. — С Пийта бяхме в съседни килии в Капитола. Всеки от нас е много добре запознат с писъците на другия.
Ани, която е от другата страна на Джоана, отново прави своя тик — затиска ушите си с ръце и се оттегля от реалността. Финик стрелва Джоана с гневен поглед и прегръща Ани.
— Какво? Моят психиатър ми е казал да не цензурирам мислите си. Това е част от терапията ми — отвръща Джоана.
Оживлението е напуснало малката ни сбирка. Финик шепне утешителни думи на Ани и накрая тя бавно сваля ръцете си. Настъпва продължително мълчание и всички се преструват, че се хранят.
— Ани — обажда се бодро Дели, — ти знаеш ли, че Пийта украси сватбената торта? В нашия окръг семейството му държеше пекарницата и той правеше всички глазури.
Ани предпазливо поглежда над рамото на Джоана.
— Благодаря ти, Пийта. Беше прекрасна.
— За мен беше удоволствие, Ани — казва Пийта и долавям в гласа му онази стара нотка на нежност, която смятах изчезнала завинаги. Не че е насочена към мен. Но все пак.
— Ако искаме и да се поразходим, най-добре да тръгваме — обръща се Финик към Ани. Той нагласява двата подноса така, че да може да ги носи в една ръка, докато здраво държи Ани с другата. — Радвам се, че се видяхме, Пийта.
— Бъди мил с нея, Финик. Иначе може да се опитам да ти я взема. — Би могло да е шега, ако тонът му не е толкова хладен, а думите — сбъркани. Откритото недоверие към Финик, намекът, че Пийта е хвърлил око на Ани, че Ани може да изостави Финик, че аз дори не съществувам.
— О, Пийта — подхвърля небрежно Финик, — не ме карай да съжалявам, че те съживих. — Той ме поглежда загрижено и отвежда Ани.
След като си отиват, Дели казва с укорителен тон:
— Той наистина ти спаси живота, Пийта. Неведнъж.
— Заради нея. — Той ми кимва кратко. — Заради бунта. Не заради мен. Не му дължа нищо.
Не би трябвало да се поддавам на провокацията, но го правя.
— Може би не. Но Магс е мъртва, а ти все още си тук. Това сигурно означава нещо.
— Да, много неща сигурно означават нещо, Катнис. Спомням си неща, които не мога да разбера, а според мен Капитолът не ги е променил. Нощите във влака, например — казва той.
Пак намеци. Че във влака всъщност се е случило нещо повече. И онова, което наистина се случи — в онези нощи, когато не полудях само защото ме прегръщаше, — вече няма значение. Всичко е лъжа, всичко е начин да злоупотребя с него.
Пийта размахва лъжицата си към нас двамата с Гейл.
— Е, вече официално ли сте двойка или още повтарят онази история за обречените влюбени?
— Още я повтарят — казва Джоана.
По ръцете на Пийта пробягват спазми и той първо свива пръсти в юмруци, а после ги разперва по особен начин. Дали едва се сдържа да не ги сключи около врата ми? Усещам как Гейл напряга мускули до мен и ме е страх, че ще избухне кавга. Но Гейл просто казва:
— Нямаше да го повярвам, ако не го бях видял с очите си.
— Кое? — казва Пийта.
— Теб — отговаря Гейл.
— Ще трябва да бъдеш малко по-конкретен — казва Пийта. — Какво за мен?
— Това, че са те заместили със злобен мут в твоя образ — казва Джоана.
Гейл допива млякото си.
— Готова ли си? — пита ме той. Изправям се и прекосяваме трапезарията, за да си оставим подносите. Един възрастен мъж ме спира на вратата, защото още стискам в ръка остатъка от хляба със сос. Нещо в изражението ми или може би фактът, че не правя опит да скрия хляба, го кара да прояви снизхождение. Оставя ме да натъпча хляба в устата си и да си продължа по пътя. С Гейл почти сме стигнали до моето помещение, когато той проговаря отново:
— Не очаквах това.
— Казах ти, че ме мрази — отбелязвам.
— Става дума за начина, по който те мрази. Толкова е… познат. Аз се чувствах така — признава той. — Когато те гледах как го целуваш на екрана. Но тогава знаех, че не съм съвсем честен. Той не може да види това.
Стигаме до вратата ми.
— Може би ме вижда каквато съм в действителност. Трябва да поспя.
Гейл ме хваща за ръката, преди да успея да изчезна:
— Значи това си мислиш сега? — Свивам рамене. — Катнис, като твой най-стар приятел, повярвай ми, когато казвам, че той не те вижда такава, каквато си в действителност. — Целува ме по бузата и си отива.