Несъзнателно пристъпвам към масата и накрая съм на сантиметри от холограмата. Протягам ръка и хващам в шепа бързо примигваща зелена светлина.
Към мен приближава някой друг — усещам напрегнатото му тяло. Финик, разбира се. Защото само един победител би видял това, което аз забелязвам веднага. Арената. Осеяна с „клопки“, контролирани от гейм-мейкърите. Финик докосва с пръсти нетрепваща червена светлинка над един вход.
— Дами и господа…
Гласът му е тих, но моят отеква из цялата стая.
— Започват Седемдесет и шестите Игри на глада!
Засмивам се. Бързо. Преди някой да има време да осъзнае какво се крие зад думите, които съм изрекла току-що. Преди да започнат да повдигат вежди, да изказват възражения, да съберат две и две и да вземат решение, че трябва да ме държат възможно най-далече от Капитола. Защото един разгневен победител с независимо мислене, с толкова психически травми, през които трудно може да се проникне, е може би последният човек, когото ще вземете във взвода си.
— Не знам защо изобщо си направи труда да накараш двама ни с Финик да преминем през това обучение, Плутарх.
— Да, ние вече сме двамата най-добре подготвени войници, които имате — добавя Финик наперено.
— Не си мислете, че този факт ми убягва — казва Плутарх с нетърпеливо махване на ръка. — Сега обратно в строя, войници Одеър и Евърдийн. Трябва да си довърша презентацията.
Оттегляме се по местата си, без да обръщаме внимание на въпросителните погледи, които останалите хвърлят в нашата посока. Плутарх продължава, а аз си придавам изключително съсредоточен вид, като кимам от време на време и се местя, за да виждам по-добре, но през цялото време си повтарям, че трябва да издържа, докато стигна в гората и там да се разкрещя. Или да почна да ругая. Или да се разплача. Или може би и трите едновременно.
Ако това е било тест, и двамата с Финик успяваме да го издържим. Плутарх свършва и разпуска събранието, а аз за миг изпитвам неприятно чувство, когато научавам, че има специална заповед за мен. Но тя се състои само да пропусна военната подстрижка, защото искат по време на очакваната капитулация Сойката-присмехулка да прилича възможно най-много на момичето от арената. Заради камерите, нали се сещате. Свивам рамене, за да покажа, че въпросът за дължината на косата ми е напълно безразличен. Освобождават ме без по-нататъшни коментари.
В коридора двамата с Финик се приближаваме един към друг.
— Какво ще кажа на Ани? — прошепва той.
— Нищо — отговарям аз. — И аз няма да кажа нищо на майка ми и сестра ми.
Стига ни, че ние знаем, че отново излизаме на напълно оборудвана арена. Излишно е да споделяме тази новина с хората, които обичаме.
— Ако види холограма… — започва той.
— Няма. Това е поверителна информация. Трябва да е така — казвам аз. — А и все едно, не е като истинските Игри. Много хора ще оцелеят. Просто реагираме пресилено, защото — е, знаеш защо. Все още искаш да отидеш, нали?
— Разбира се. Искам да унищожа Сноу не по-малко от теб — казва той.
— Няма да е като с другите — казвам твърдо, като се опитвам да убедя и себе си. После ме осенява истинската прелест на положението. — Този път Сноу също ще бъде играч.
Преди да можем да продължим, се появява Хеймич. Той не беше на срещата: не мисли за арените, а за нещо друго.
— Джоана е пак в болницата.
Предполагах, че Джоана е добре, че е издържала изпита, но просто не е била зачислена в снайперистка част. Адски е добра в мятането на брадва, но с пушка е на средно ниво.
— Ранена ли е? Какво е станало?
— Случи се, докато беше в Квартала. Нали искат да открият потенциалните слабости на всеки войник. Затова наводниха улицата — казва Хеймич.
Това не обяснява нещата. Джоана знае да плува. Най-малкото си спомням как измина доста разстояние с плуване по време на Юбилейните Игри. Не като Финик, разбира се, но никой от нас не е като Финик.
— Е, и?
— Именно така са я изтезавали в Капитола. Мокрели са я до кости, а след това са й прилагали електрошокове — казва Хеймич. — В Квартала тя си спомни нещо. Изпадна в паника, не знаеше къде се намира. Отново е на успокоителни. — Двамата с Финик не помръдваме, сякаш сме загубили способността да реагираме. Сещам се как Джоана никога не се къпе. Как онзи ден едва се застави да излезе в дъжда, сякаш той беше киселина. Отдавах окаяното й състояние на абстиненцията след спирането на морфлинга.