— Ще се погрижа да го обуздая, Катнис — казва Богс.
— Защо сега Коин иска да умра? — питам.
— Тя го отрича — отговаря той.
— Но ние знаем, че е вярно — казвам. — И сигурно поне имаш някаква теория.
Богс ми отправя продължителен, суров поглед, а после отговаря:
— Ето какво знам. Президент Коин не те харесва. Никога не те е харесвала. Пийта е този, когото тя искаше да измъкне от арената, но никой друг не беше съгласен. Ти я принуди да даде имунитет на другите победители, с което влоши още повече положението. Но и това може да се пренебрегне, като се има предвид колко добре се представи.
— Тогава какво? — настоявам.
— В някакъв момент в близко бъдеще изходът от тази война ще се реши. Ще бъде избран нов лидер — казва Богс.
Завъртам очи:
— Богс, никой не смята, че този лидер ще съм аз.
— Не. Не смятат — съгласява се той. — Но ти ще подкрепиш някого. Дали ще е президентът Коин? Или някой друг?
— Не знам. Никога не съм мислила за това.
— Ако незабавният ти отговор не е „Коин“, значи си заплаха. Ти си лицето на бунта. Може да имаш по-голямо влияние от всеки друг — казва Богс. — Отстрани изглежда, че просто я търпиш.
— И ще ме убие, за да ми затвори устата. — Още щом изричам думите, осъзнавам, че са верни.
— Вече не си й нужна като човек, около когото да се обединят бунтовниците. Както каза тя, основната ти цел — да сплотиш окръзите — успя — напомня ми Богс. — Следващите пропове може да се направят и без теб. Остава само едно последно нещо, с което можеш да допринесеш за бунта.
— Да умра — казвам тихо.
— Да. Да се превърнеш в мъченик, в чието име да се борим — казва Богс. — Но това няма да се случи, докато аз съм на пост, войник Евърдийн. Планирам да имаш дълъг живот.
— Защо? — Подобен вид мислене ще му навлече единствено неприятности. — Не ми дължиш нищо.
— Защото си го заслужи — казва той. — Сега се връщай във взвода си.
Знам, че би трябвало да съм признателна на Богс, задето поема такъв риск заради мен, но всъщност съм само ядосана и раздразнена. Сега как да му открадна холото и да дезертирам? И преди ми беше трудно да взема това решение без този нов дълг. Вече съм му длъжница за това, че ми спаси живота.
Когато виждам как виновникът за настоящата ми дилема спокойно опъва палатката си на нашето място, се вбесявам.
— По кое време трябва да стоя на пост? — питам Джаксън.
Тя присвива очи към мен подозрително или просто се опитва да хване лицето ми на фокус.
— Не съм те включила в списъка със смените.
— Защо не? — питам.
— Не съм сигурна, че наистина би могла да застреляш Пийта, ако се стигне дотам — казва тя.
Отговарям високо, за да може целият взвод да ме чуе.
— Няма да застрелям Пийта. С него е свършено. Джоана е права. Ще е все едно да застрелям някой мут на Капитола. — Изпитвам приятно усещане, че мога да кажа нещо толкова ужасно за него, на висок глас, пред публика, след всички унижения, които понесох след завръщането му.
— Е, подобен коментар също не те препоръчва особено добре — казва Джаксън.
— Включете я в списъка — чувам да казва Богс зад гърба ми.
Джаксън поклаща глава и си отбелязва нещо.
— От полунощ до четири. С мен си.
Прозвучава сигналът за вечеря и двамата с Гейл се нареждаме на опашката в столовата.
— Искаш ли аз да го убия? — пита той безцеремонно.
— Така със сигурност ще отпратят и двама ни — казвам. Но макар да съм бясна, бруталността на предложението ме разтърсва. — Мога да се справя с него.
— Искаш да кажеш, докато избягаш? Ти и книжната ти карта, и евентуално едно холо, ако успееш да се добереш до него? — Значи на Гейл не са му убягнали приготовленията ми. Надявам се, че не са били толкова очевидни за останалите. Все пак никой не ме познава по-добре от него. — Не планираш да ме зарежеш тук, нали? — пита той.
Точно до този момент, наистина възнамерявах да го направя. Но да имам на разположение ловния си партньор, за да ми пази гърба, не звучи като лоша идея.
— Като твой другар по оръжие, трябва настоятелно да ти препоръчам да останеш с взвода си. Но не мога да ти попреча да дойдеш, нали?
Той се ухилва:
— Не. Не, освен ако не искаш да предупредя останалата част от армията.
Взвод 451 и телевизионният екип си вземат вечеря от столовата и се събират в кръг, за да се нахранят. Усещам напрежение. Отначало си мисля, че то се дължи на Пийта, но към края на вечерята си давам сметка, че доста недружелюбни погледи са насочени към мен. Това е бърз обрат, тъй като съм напълно сигурна, че когато Пийта се появи, всички бяха загрижени колко опасен може да се окаже, особено за мен. Но едва след като ме свързват по телефона с Хеймич, разбирам.