— Какво се опитваш да направиш? Предизвикваш го да те нападне? — пита ме той.
— Разбира се, че не. Искам да ме остави на мира — казвам.
— Е, той не може. Не и след това, на което го подложи Капитолът — казва Хеймич. — Виж, Коин може и да го е изпратила там с надеждата, че той ще те убие, но Пийта не знае това. Той не разбира какво му се е случило. Така че не можеш да го обвиняваш…
— Не го обвинявам!
— Напротив. Наказваш го отново и отново за неща, които са извън неговия контрол. Виж, не казвам, че не би трябвало да имаш заредено оръжие до себе си през цялото време. Но мисля, че е време да смениш този малък сценарий в главата си. Ако теб те бяха отвели в Капитола и те бяха обработили с отрова от хрътоси, а после се беше опитала да убиеш Пийта, той така ли щеше да се държи с теб? — настоява Хеймич.
Млъквам. Не. Изобщо нямаше да се държи така с мен. Щеше да се опита да ме върне на всяка цена. Не да ме изолира, да ме изостави, да ме гледа враждебно при всяка среща.
— Ние с теб сключихме сделка да се опитаме да го спасим. Помниш ли? — казва Хеймич. Когато не реагирам, той казва сърдито: — Гледай да си спомниш — и прекъсва връзката.
От прохладен и свеж, есенният ден става студен. Повечето войници от взвода се вмъкват в спалните си чували. Някои спят под открито небе, близо до печката в средата на лагера ни, докато други се оттеглят в палатките си. Лийг 1 най-после се е предала на мъката от смъртта на сестра си и през брезента чуваме приглушения й плач. Лягам в палатката си, като размишлявам върху думите на Хеймич. И със срам осъзнавам, че тъй като мисля единствено как да убия Сноу, съм пренебрегнала един много по-труден проблем. Да се опитам да спася Пийта от сенчестия свят, в който е попаднал след „отвличането“. Не знам как да стигна до него, не знам и как да го изведа оттам. Не мога да измисля никакъв план. В сравнение с това задачата да прекося смъртоносната арена, да намеря Сноу и да го застрелям в главата изглежда като детска игра.
В полунощ изпълзявам от палатката си и се настанявам на едно походно столче близо до печката, за да остана на пост заедно с Джаксън. Богс нареди на Пийта да спи навън, на открито, където ние, останалите, можем да го държим под око. Той обаче не спи. Вместо това седи, притиснал раницата си до гърдите, докато несръчно се опитва да прави възли с въженце. Познавам го добре. Същото, което Финик ми даде онази нощ в бункера. Когато го виждам в ръцете на Пийта, все едно, че чувам Финик да повтаря онова, което Хеймич ми каза преди малко — че съм отхвърлила Пийта. Сега може би е добър момент да започна да поправям това. Само да можех да измисля какво да кажа. Но не мога. Затова не казвам нищо. Чува се само дишането на спящите войници.
След около час Пийта проговаря:
— Последните две години сигурно са били изтощителни за теб. Мъчила си се да решиш дали да ме убиеш или не. Напред-назад. Напред-назад.
Това изглежда ужасно нечестно и първият ми импулс е да кажа нещо язвително. Но си припомням разговора с Хеймич и се опитвам да направя първата предпазлива стъпка към Пийта:
— Никога не съм искала да те убия. Освен когато си помислих, че помагаш на професионалистите да ме убият. След това винаги те възприемах като… съюзник. — Това е съвсем безопасна дума. Изпразнена от всякакво емоционално обвързване, но не заплашителна.
— Съюзник. — Пийта изрича думата бавно, опитвайки вкуса й. — Приятелка. Любима. Победителка. Враг. Годеница. Мишена. Мут. Съседка. Ловец. Трибут. Съюзник. Ще го добавя към списъка от думи, които използвам, за да се опитам да те разгадая. — Той непрекъснато омотава и размотава въжето в пръстите си. — Проблемът е, че вече не мога да преценя кое е истина и кое — лъжа.
Ритмичното дишане е престанало — това показва, че другите или са се събудили, или изобщо не са заспивали. Подозирам последното.
От един вързоп в сенките се дочува гласът на Финик:
— Тогава трябва да попиташ, Пийта. Така прави Ани.
— Кого да попитам? — казва Пийта. — На кого мога да имам доверие?
— Ами, на нас като за начало. Ние сме твоят взвод — казва Джаксън.
— Вие сте мои пазачи — изтъква той.
— Това е така — казва тя. — Но ти спаси живота на много хора в Тринайсети. Ние не забравяме подобни неща.
В последвалата тишина се мъча да си представя какво означава да не можеш да отличиш илюзията от действителността. Да не знам дали Прим и майка ми ме обичат. Дали Сноу е мой враг. Дали човекът от другата страна на печката ме е спасил или ме е пожертвал. Без особено усилие животът ми бързо се превръща в кошмар. Изведнъж изпитвам желание да разкажа на Пийта всичко за това, кой е той, и коя съм аз, и как в крайна сметка се озовахме тук. Но не знам откъде да започна. Не ме бива. Не ме бива за нищо.