Пийта оглежда зашеметените ни лица, сякаш чака отговор. Когато такъв не следва, той пита:
— Вярно или не? — Липсата на реакция го разстройва още повече. — Вярно или не? — настоява той.
— Вярно — казва Богс. — Поне доколкото ми е известно… е вярно.
Пийта унило отпуска рамене.
— Така си и мислех. Нямаше нищо… лъскаво в него. — Той бавно се отдалечава от групата, като мърмори нещо за пръсти на ръце и крака.
Отивам при Гейл, притискам чело към онова място от бронята му, където би трябвало да са гърдите му, и усещам ръката му да ме обгръща. Най-после знаем името на момичето, което гледахме Капитолът да отвлича от гората на Окръг 12 и съдбата на нашия приятел миротворец, който се опита да спаси Гейл. Не е сега моментът да пробуждам щастливи спомени. Те изгубиха живота си заради мен. Добавям ги към личния си списък с жертви, който започна на арената, а сега наброява хиляди. Когато вдигам очи, виждам, че разказът е повлиял различно на Гейл. Изражението му говори, че няма достатъчно планини за взривяване, нито достатъчно градове за унищожаване. То обещава смърт.
С ужасяващия разказ на Пийта, все още пресен в умовете ни, вървим с хрущене из улиците, осеяни с изпочупени стъкла, докато стигаме до целта си — квартала, който трябва да превземем. Целта може да е малка, но истинска. Събираме се около Богс да разгледаме холографското изображение на улицата. „Клопката“ с пушечната стрелба е разположена малко по-нататък, точно над тентата на един апартамент. Би трябвало да успеем да я задействаме с куршуми. „Клопката“ с мрежата е по-далече, почти на другия ъгъл. За целта ще трябва някой да задейства механизма на сензора, реагиращ на движение. Всички доброволно предлагат услугите си с изключение на Пийта, който, изглежда, не е съвсем наясно какво става. Мен не ме избират. Изпращат ме при Месала, който ме гримира за евентуални кадри в близък план.
Взводът заема позиции под ръководството на Богс, а после трябва да изчакаме Кресида да разположи и операторите. И двамата са от лявата ни страна. Кастор е отпред, а Полукс — отзад, за да са сигурни, че няма да се записват взаимно. Месала пуска две димни бомби, за да създаде подходяща атмосфера. Тъй като това е едновременно мисия и фотосесия, точно се готвя да попитам кой отговаря за нея — командирът или режисьорът ми, — когато Кресида се провиква:
— Камера!
Бавно потегляме надолу по обвитата в лека мъгла улица, точно като някое от упражненията ни в Квартала. Всеки трябва да взриви поне един участък от прозорци, но на Гейл е възложена истинската цел. Когато той улучва „клопката“, ние се крием във входовете или залягаме на красивата настилка от камъни в бледо оранжево и розово, докато над главите ни плющи дъжд от куршуми. След малко Богс ни нарежда да тръгваме напред.
Кресида ни спира, преди да успеем да се изправим, тъй като са й нужни няколко кадъра в близък план. Редуваме се да пресъздаваме реакциите си. Падаме на земята, правим гримаси, притискаме се към стената. Знаем, че трябва да се отнасяме сериозно към работата си, но цялото нещо ни се струва малко глупаво. Особено когато се оказва, че не съм най-лошият актьор във взвода. Съвсем не. Усилията на Мичъл да изобрази безразсъдна смелост, съпроводени със скърцане със зъби и издуване на ноздри, предизвикват такъв смях, че се налага Богс да ни се скара.
— Вземете се в ръце, Взвод Четиристотин петдесет и едно — казва той твърдо. Но виждаме как сдържа усмивката си, докато проверява отново следващата „клопка“. Разполага холото така, че да намери най-добрата светлина в задимения въздух. Все още е обърнат с лице към нас, когато стъпва с левия крак върху оранжевото паве. И задейства бомбата, която избухва и му откъсва краката.
20
Само за миг красивият стъклопис се разбива на парчета и зад него се разкрива грозният свят. Смехът преминава в писъци, петна от кръв покриват паветата в пастелни цветове, истинският дим затъмнява специалните ефекти, предназначени за телевизионния екран.
Във въздуха се разнася втора експлозия и ушите ми пищят. Но не мога да определя откъде идва.
Стигам първа до Богс, мъча се да разгадая разкъсаната плът, липсващите крайници, да намеря нещо, с което да спра червения поток, който се лее от тялото му. Хоумс ме избутва настрани и отваря комплект за първа помощ. Богс стиска силно китката ми. Лицето му, посивяло от предсмъртната агония и пепелта, сякаш се смалява. Но следващите му думи са заповед: