— Вземи.
Приемам я, без да знам какво да очаквам. На етикета пише: „Агнешко задушено“.
Стисвам устни при спомена за дъжда, прокапващ през камъните в пещерата, неумелите ми опити да флиртувам и аромата на любимото ми ястие от Капитола в мразовития въздух. Значи и той помни някаква част от това. Колко щастливи, колко гладни, колко близки бяхме, когато онази кошница за пикник се приземи пред нашата пещера.
— Благодаря. — Отварям я. — Има даже и сушени сливи. — Прегъвам капака и го използвам като импровизирана лъжица. Сега това място има и вкуса на арената.
Предаваме си един на друг кутия с изискани бисквити със сметанов пълнеж, когато пиукането започва отново. Гербът на Панем светва върху екрана и остава там, докато звучи химнът. А след това започват да показват лицата на загиналите, точно както правеха с трибутите на арената. Първо показват четиримата от нашия телевизионен екип, после Богс, Гейл, Финик, Пийта и мен. Ако не броим Богс, не се занимават с войниците от Тринайсети — или нямат представа кои са, или знаят, че те са безинтересни за зрителите. После се появява и самият той, седнал на бюрото си, зад него се дипли знаме, свежата бяла роза проблясва на ревера му. Сигурно наскоро се е подложил на още разкрасителни операции, защото устните му са по-пухкави от обикновено. А подготвителният му екип наистина трябва да му слага по-малко руж.
Сноу поздравява миротворците за добре свършената работа и ги хвали за това, че са отървали страната от заплахата, наречена Сойка-присмехулка. Предрича, че с моята смърт ще настъпи обрат в хода на войната, тъй като сломените бунтовници са останали без човек, когото да следват. А какво съм била аз всъщност? Едно бедно, неуравновесено момиче, с известен талант да си служи с лък и стрели. Не някакъв голям мислител, не „мозъкът“ на бунта, просто едно лице, измъкнато от развалините, защото бях привлякла вниманието на нацията с безумните си изпълнения в Игрите. Но необходимо, много необходимо — защото бунтовниците нямат в редиците си истински лидер.
Някъде в Окръг 13 Бийти натиска някакъв превключвател, защото сега лицето, което гледа към нас, не е на президента Сноу, а на президента Коин. Тя се представя пред Панем, заявява, че е водач на бунта, а след това произнася хвалебствено слово за мен. Възхвала за момичето, което оцеля от Пласта и Игрите на глада, а после превърна една страна от роби в армия от борци за свобода.
— Жива или мъртва, Катнис Евърдийн ще остане лицето на този бунт. Ако някога решимостта ви се поколебае, спомнете си за Сойката-присмехулка и в нейно лице ще намерите силата, от която се нуждаете, за да освободите Панем от неговите потисници.
— Нямах представа колко много означавам за нея — казвам аз, което предизвиква смях от страна на Гейл и въпросителни погледи — от страна на останалите.
На екрана се появява силно ретуширана моя снимка, на която изглеждам красива и яростна, а зад мен играят пламъци. Няма думи. Няма лозунг. Лицето ми е всичко, което им е нужно сега.
Бийти отново дава думата на напълно владеещия се Сноу. Имам чувството, че президентът е смятал телевизионния канал за извънредни емисии за непробиваем и тази вечер някой ще умре, задето системата е била компрометирана.
— Утре сутринта, когато измъкнем тялото на Катнис Евърдийн от пепелищата, ще видим коя точно е Сойката-присмехулка. Едно мъртво момиче, което не можа да спаси никого, дори себе си. — Появява се гербът, прозвучава химнът, предаването свършва.
— Само дето няма да я намерите — казва Финик на празния екран, изричайки на глас онова, което вероятно всички си мислим. Отсрочката ще е кратка. Щом разровят пепелищата и открият липсата на единайсетте тела, ще разберат, че сме се измъкнали.
— Можем поне да наберем преднина пред тях — казвам аз. Изведнъж усещам колко съм уморена. Единственото ми желание е да легна на зеленото плюшено канапе и да заспя. Да се свия под завивката, направена от заешка козина и гъши пух. Вместо това изваждам холото и настоявам Джаксън да ми обясни основните команди — които всъщност се отнасят до въвеждането на координатите на най-близкия квадрат от картата — за да мога поне да започна да боравя сама с устройството. Когато устройството показва местоположението ни, усещам как сърцето ми се свива още по-силно. Сигурно се приближаваме към ключови мишени, защото броят на „клопките“ забележимо се е увеличил. Можем ли да продължим да се придвижваме напред в този букет от примигващи светлини, без да ни открият? Не можем. А щом не можем, значи сме хванати като птици в мрежа. Решавам, че е най-добре да не се правя на много велика, когато съм с тези хора. Особено когато погледът ми непрекъснато се насочва към зеленото канапе. Затова питам: