— Някакви предложения?
— Защо за начало не изключим някои възможности? — казва Финик. — Улицата не е вариант.
— Покривите са също толкова опасни, колкото и улицата — казва Лийг 1.
— Може би все още имаме шанс да се оттеглим, да се върнем по пътя, по който дойдохме — казва Хоумс. — Но това ще означава провалена мисия.
Пробожда ме чувство на вина, тъй като съм си измислила така наречената мисия.
— Никога не е било планирано всички да продължим. Вие просто имахте лошия късмет да бъдете с мен.
— Е, това е спорен въпрос. Сега сме с теб — казва Джаксън. — Така че не можем да стоим безучастно. Не можем да се придвижим напред. Не можем да се придвижим встрани. Мисля, че ни остава само един вариант.
— Под земята — казва Гейл.
Под земята. Което ми е омразно. Като мините и тунелите и Окръг 13. Под земята, където се ужасявам, че ще умра, което е глупаво, защото дори да умра над земята, все едно пак ще ме погребат под земята.
Холото може да показва както намиращите се на нивото на улицата „клопки“, така и подземните. Виждам, че когато се спускаме под земята, чистите, надеждни линии на картата на улиците са преплетени с объркан лабиринт от тунели. Но изглежда „клопките“ тук са по-малко.
През две врати от нас вертикална тръба свързва нашата редица апартаменти с тунелите. За да стигнем до апартамента, където е тръбата, трябва да минем през сервизната шахта, която се простира по цялата дължина на сградата. Можем да влезем в шахтата през гардероба на горния етаж.
— Добре. Да направим да изглежда така, сякаш никога не сме били тук — казвам аз. Заличаваме всички следи от престоя си. Изхвърляме празните консервни кутии в шахтата за смет, пълните прибираме в джобовете си за после, преобръщаме изцапаните с кръв възглавници на дивана, избърсваме следите от гел по плочките. Няма как да поправим ключалката на входната врата, но я заключваме с допълнителната брава, за да не се отваря при натискане.
Накрая остава да се справим само с Пийта. Той се настанява на синия диван и отказва да помръдне.
— Няма да тръгна. Или ще разкрия местоположението ви, или заради мен ще пострада още някой.
— Хората на Сноу ще те намерят — казва Финик.
— Тогава ми оставете една таблетка. Ще я глътна само ако се налага — казва той.
— Това не е вариант. Тръгвай с нас — казва Джаксън.
— Иначе какво ще направите? Ще ме застреляте ли? — казва Пийта.
— Ще те упоим и ще те носим — казва Хоумс. — Което едновременно ще ни забави и ще ни изложи на опасност.
— Стига сте се правили на благородни! Не ме е грижа дали ще умра! — Той се обръща към мен, вече с умолителен тон. — Катнис, моля те. Не разбираш ли, искам да приключа с това?
Лошото е там, че наистина разбирам. Защо не мога просто да го оставя? Да му дам тайно една таблетка, да дръпна спусъка? Дали държа толкова много на Пийта или не искам да оставя Сноу да победи? Дали не превърнах Пийта в пионка в моите лични Игри? Това е отвратително, но може и да е така. А ако е така, най-милосърдно ще бъде веднага да убия Пийта. Но за добро или зло, не желанието за милосърдие е това, което ме мотивира.
— Губим време. Ще дойдеш ли доброволно или ще трябва да те упоим?
Пийта заравя лице в ръцете си за няколко минути, после се изправя да тръгне с нас.
— Да му освободим ли ръцете? — пита Лийг 1.
— Не! — изръмжава Пийта, като притиска белезниците плътно към тялото си.
— Не — повтарям като ехо аз. — Но искам ключа. — Джаксън ми го подава безмълвно. Пускам го в джоба на панталона си, където той се удря с лек звън в перлата.
Когато Хоумс разбива металната вратичка на сервизната шахта, се сблъскваме с нов проблем. Няма начин черупките на операторите да минат през тесния проход. Кастор и Полукс ги свалят и вземат само резервните камери. Всяка е голяма колкото кутия за обувки и вероятно върши също толкова добра работа. Месала не може да измисли къде да скрие обемистите черупки, затова в крайна сметка ги оставяме в гардероба. Неприятно ми е, че трябва да оставим толкова ясна следа, но какво друго можем да направим?
Движим се един след друг и държим раниците и вещите си на една страна, но пак е тясно. Отминаваме първия апартамент и влизаме във втория. В една от спалните вместо баня има врата с надпис „Сервизно помещение“. Тук е входът към тръбата.
Месала се намръщва при вида на широкия кръгъл капак и за миг се връща към проблемите на своя стар свят:
— Точно затова никой не иска средния апартамент. Непрекъснато влизат и излизат работници, и няма втора баня. Но наемът е значително по-евтин. — После забелязва развеселеното изражение на Финик и добавя: — Няма значение.