Лесно отваряме капака към тръбата. По широката стълба с гумени ленти на стъпалата бързо и лесно се спускаме в недрата на града. Събираме се в подножието на стълбата и чакаме очите ни да се приспособят към мъждивата светлина, докато вдишваме смесицата от химикали, плесен и отходни води.
Полукс, блед и изпотен, посяга и се вкопчва в китката на Кастор. Сякаш може да падне, ако няма кой да го крепи.
— Брат ми работеше тук долу, след като стана авокс — обяснява Кастор. Разбира се. На кого друг биха възложили да поддържа тези влажни, зловонни проходи, минирани с „клопки“? — Трябваха ни пет години, преди да успеем да му откупим позволение да работи над земята. Нито веднъж не видя слънце.
При по-добри условия, в ден, когато сме преживели по-малко ужаси и сме по-отпочинали, някой със сигурност би се сетил какво да каже. Вместо това всички дълго мълчим, опитвайки се да измислим някакъв отговор.
Накрая Пийта се обръща към Полукс:
— Е, в такъв случай ти току-що се превърна в най-ценния ни актив. — Кастор се разсмива, а Полукс успява да се усмихне.
Стигаме до средата на първия тунел, когато осъзнавам какво беше толкова забележително в тези думи. Това беше гласът на предишния Пийта, на човека, който винаги успяваше да се сети и да каже най-подходящото нещо, когато всички мълчаха. Иронично, насърчително, забавно, но без да обиди никого. Хвърлям поглед назад към него, докато върви с усилие, воден от пазачите си — Гейл и Джаксън, — със забит в земята поглед, с приведени напред рамене. Толкова обезсърчен. Но за миг той беше същият.
Пийта е прав. Полукс се оказва ценен колкото десет холографски устройства. Под големите булеварди и улици се намира мрежа от широки тунели, която повтаря разположението на улиците отгоре. Нарича се Трансферната зона и се използва за доставка на стоки с малки камиони из целия град. През деня многобройните „клопки“ са дезактивирани, но през нощта Трансферната зона е минно поле. Стотици допълнителни проходи, отходни шахти, железопътни трасета и канализационни тръби образуват лабиринт с многобройни нива. Полукс знае подробности, без които непосветените не биха оцелели тук — например в кои разклонения са ни необходими противогази и къде може да се натъкнем на оголени жици или плъхове, големи колкото бобри. Предупреждава ни за мощната струя вода, която избликва периодично от каналите, посочва предварително времето, когато авоксите се сменят, показва ни къде да се скрием, за да избегнем почти безшумно преминаващите товарни влакове. Най-важното — знае къде са камерите. На това мрачно, мъгливо място те не са много, освен в Трансферната зона, но ги заобикаляме отдалече.
Под напътствията на Полукс се придвижваме бързо — забележително бързо в сравнение с придвижването ни над земята. След около шест часа сме изтощени. Три сутринта е и сигурно все още имаме няколко часа, преди да разберат, че телата ни липсват, да претърсят развалините на сградата в случай, че сме се опитали да се измъкнем през шахтите и да започне преследването.
Когато предлагам да си починем, никой не възразява. Полукс намира малко, топло помещение, в което бучат машини, осеяни с ръчки и циферблати. Вдига четири пръста, за да покаже, че трябва да си тръгнем след четири часа. Джаксън изготвя график за постове и тъй като не съм в първата смяна, се смествам в тясното пространство между Гейл и Лийг 1 и моментално заспивам.
Сякаш броени минути по-късно Джаксън ме разтърсва да се събудя и да застъпя на пост. Шест часът е и след един час трябва да сме на път. Джаксън ми казва да изям една консерва и да държа под око Полукс, който е настоял да остане на пост през цялата нощ.
— Не може да заспи тук долу.
С усилие се разсънвам, изяждам консерва картофи и зелен боб, и седя облегната на стената, с лице към вратата. Полукс изглежда напълно буден. Вероятно цяла нощ си е спомнял за петте години, през които е бил затворен тук. Измъквам холото и успявам да въведа координатите ни и да огледам тунелите. Както и очаквам, с приближаването ни към центъра на Капитола се появяват все повече „клопки“. Известно време двамата с Полукс натискаме бутоните на холото, за да видим какви капани ни чакат. Когато започва да ми се вие свят, му подавам устройството и се облягам отново на стената. Гледам спящите войници, оператори и приятели, и се питам колко от нас ще видят пак слънцето.
Когато погледът ми пада върху Пийта, който е отпуснал глава точно до краката ми, виждам, че е буден. Иска ми се да можех да разчета какво става в ума му, да проникна вътре и да разплета бъркотията от лъжи. После се спирам на нещо, което мога да постигна.