— Ял ли си? — питам. С леко поклащане на глава той показва, че не е. Отварям кутия пилешка супа и му я подавам, но без капака, за да не се опита да си пререже китките или нещо подобно. Той сяда, вдига консервата и пие жадно супата. Дъното на кутията отразява светлинните от машините и си спомням нещо, което се е загнездило в съзнанието ми и не ми дава мира от вчера насам. — Пийта, когато попита дали случаят с Дарий и Лавиния е бил истина и Богс ти каза, че е истина, ти отговори, че така си мислел. Защото в спомена нямало нищо лъскаво. Какво имаше предвид?
— О, не знам точно как да го обясня — казва ми той. — Отначало всичко беше просто пълна каша. Сега мога да различа определени неща. Мисля, че виждам някакъв модел. Спомените, които в Капитола промениха с отровата от хрътоси, имат тази странна особеност. Или са много ярки или образите не са стабилни. Помниш ли какво беше, когато бяхме ужилени?
— Дърветата се тресяха. Имаше гигантски цветни пеперуди. Аз паднах в яма с оранжеви мехурчета. — Замислям се за това. — Лъскави оранжеви мехурчета.
— Точно така. Но нищо, свързано с Дарий или Лавиния, не беше такова. Мисля, че още не ми бяха инжектирали отрова — казва той.
— Е, това е добре. Ако можеш да отделиш едното от другото, ще можеш да определиш кое е вярно и кое не.
— Да. А ако можеха да ми пораснат криле, щях да мога да летя. Само че на хората не могат да им пораснат криле — казва той. — Вярно или не?
— Вярно. Но хората нямат нужда от криле, за да оцелеят.
— Сойките-присмехулки имат нужда. — Той довършва супата и ми връща консервната кутия.
На флуоресцентната светлина кръговете под очите му приличат на синини.
— Още има време. Добре е да поспиш. — Без да се съпротивлява, той пак ляга, но продължава да се взира в стрелката на един уред, която бързо подскача ту на една, ту на друга страна. Бавно, сякаш докосвам ранено животно, протягам ръка и отмятам кичур коса от челото му. Той замръзва при докосването ми, но не се отдръпва. Затова продължавам внимателно да приглаждам косата му назад. За пръв път го докосвам доброволно от последната арена насам.
— Все още се опитваш да ме закриляш. Вярно или не? — прошепва той.
— Вярно — отговарям аз. Изглежда, че е нужно по-подробно обяснение. — Защото ние двамата все това правим. Закриляме се взаимно. — След около минута той се унася в сън.
Малко преди седем двамата с Полукс започваме да будим останалите. Разнасят се обичайните прозевки и въздишки, които придружават събуждането. Но слухът ми долавя и още нещо. Почти като съскане. Може би е само пара, излизаща от някоя тръба или забързан влак някъде в далечината…
Казвам на всички да замълчат, за да разпозная какъв е звукът. Има съскане, да, но не е един продължителен звук. Повече прилича на много издишвания, които оформят думи. Една-единствена дума. Отекваща навсякъде из тунелите. Една дума. Едно име. Повторено отново и отново.
— Катнис.
22
Край на отсрочката. Сигурно Сноу ги е накарал да копаят през цялата нощ. Веднага щом са изгасили пожара. Открили са останките на Богс, за кратко са се почувствали уверени, а после, докато часовете са се нижели без повече трофеи, са заподозрели нещо. В някакъв момент са осъзнали, че са изиграни. А президентът Сноу не понася да го правят на глупак. Няма значение дали са ни проследили до втория апартамент или са предположили, че сме се спуснали право под земята. Знаят, че сега сме тук долу и са пуснали по следите ни нещо, вероятно глутница мутове, твърдо решени да ме открият.
— Катнис. — Звукът е толкова близо, че подскачам. Оглеждам се трескаво да открия откъде идва, със зареден лък и търся мишена. — Катнис. — Устните на Пийта едва се движат, но няма съмнение, че той е произнесъл името ми. Точно когато си мислех, че изглежда малко по-добре, когато си мислех, че може би малко по малко се връща обратно при мен, ето доказателството колко дълбоко е проникнала отровата на Сноу. — Катнис. — Пийта е програмиран да отговаря на съскащия хор, да се включи в преследването. Започва да се размърдва. Нямам избор. Насочвам стрелата си да пробия мозъка му. Едва ли ще почувства нещо. Изведнъж той се изправя, сяда, отваря широко очи и се задъхва. — Катнис! — Рязко извърта глава към мен, но сякаш не забелязва лъка ми и насочената стрела. — Катнис! Изчезвай оттук!
Колебая се. В гласа му усещам тревога, но не и лудост.
— Защо? Какво издава този звук?
— Не знам. Знам само, че трябва да те убие — казва Пийта. — Бягай! Махай се! Изчезвай!
След като за миг самата аз съм объркана, в крайна сметка решавам, че не се налага да го убивам. Отпускам тетивата и оглеждам разтревожените лица около мен.