— Каквото и да е това, то преследва мен. Може би сега е най-подходящият момент да се разделим.
— Но ние сме ти охрана — казва Джаксън.
— И твой телевизионен екип — добавя Кресида.
— Няма да те оставя — казва Гейл.
Поглеждам екипа, въоръжен единствено с камери и клипбордове. Финик има две пушки и тризъбец. Казвам му да даде едната на Кастор. Да извади халосния патрон от пушката на Пийта, да я зареди с истински и да въоръжи Полукс. Тъй като Гейл и аз имаме лъкове, даваме пушките си на Месала и Кресида. Няма време да им показваме нищо, освен как да се прицелват и да дърпат спусъка, но от близко разстояние това може и да е достатъчно. По-добре е, отколкото да са беззащитни. Сега единственият невъоръжен е Пийта, но и без друго човек, който шепне името ми заедно с глутница мутове, няма нужда от оръжие.
Заличаваме всички следи от помещението, като се изключи миризмата ни. В момента няма как да го направим. Допускам, че именно така ни проследяват и откриват съскащите създания, защото няма други физически следи. Обонянието на мутовете сигурно е ненормално остро, но може би след продължително газене из водата в канализационните тръби ще успеем да ги заблудим.
Съскането става по-отчетливо, но така можем и по-добре да определим къде се намират мутовете. Зад нас са, все още доста далече. Сноу вероятно е наредил да ги пуснат на свобода под земята близо до мястото, където са намерили тялото на Богс. Теоретично, би трябвало да имаме добра преднина пред тях, макар че те със сигурност са много по-бързи от нас. Спомням си подобните на вълци създания на първата арена, маймуните по време на Юбилейните игри, уродливите чудовища, които съм виждала по телевизията през годините и се питам каква ли форма ще имат тези мутове. Каквато според Сноу ще ме изплаши най-много.
Двамата с Полукс разработваме план за следващия етап от пътуването ни и тъй като води далече от съскането, не виждам причина да го променям. Ако се движим бързо, може би ще се доберем до резиденцията на Сноу, преди мутовете да ни настигнат. Но с бързината идва и небрежността: погрешната стъпка и разплискването на вода, металният звук, когато пушката се удари в тръба, дори собствените ми заповеди, изречени по-високо, отколкото е нужно.
Изминаваме още около три пресечки по една преливна тръба и участък от изоставени железопътни релси, когато започват писъците. Плътни, гърлени. Рикоширащи от стените на тунела.
— Авокси — казва веднага Пийта. — Така звучеше Дарий, когато го изтезаваха.
— Сигурно мутовете са ги намерили — казва Кресида.
— Значи не преследват само Катнис — казва Лийг 1.
— Вероятно са готови да убият всеки и няма да спрат, преди да се доберат до нея — казва Гейл. След часовете, прекарани в изследвания заедно с Бийти, най-вероятно е прав.
И ето ме в същото положение. Заради мен пак умират други. Приятели, съюзници, напълно непознати хора, които загиват заради Сойката-присмехулка.
— Оставете ме да продължа сама. Отведете ги. Ще прехвърля холото на Джаксън. Останалите от вас могат да довършат мисията.
— Никой няма да се съгласи! — казва Джаксън раздразнено.
— Губим време! — казва Финик.
— Слушайте — прошепва Пийта.
Писъците са спрели и в тишината името ми пак започва да отеква, стряскащо близо. Сега е както зад нас, така и под нас.
— Катнис.
Побутвам Полукс по рамото и започваме да тичаме. Лошото е, че планирахме да слезем на по-ниско ниво, но сега тази възможност отпада. Когато стигаме до стълбите, които водят надолу, Полукс и аз търсим върху екрана на холото възможна алтернатива, когато започвам да се задъхвам от недостиг на въздух.
— Сложете противогазите! — нарежда Джаксън.
Няма нужда от противогази. Всички дишат един и същ въздух. Само на мен ми се повдига и повръщам, защото само аз реагирам на миризмата. Идва откъм стълбите. Усеща се през мириса на отходни води. Рози. Разтрепервам се.
Отдръпвам се назад и изведнъж излизам в Трансферната зона. Гладки улици, настлани с плочки в пастелни цветове, също като онези отгоре, но с бели тухлени стени от двете страни вместо къщи. Улично платно, по което камионите за доставка могат да се движат с лекота, без задръстванията на Капитола. Сега всичко е пусто. Вдигам лъка си и взривявам първата „клопка“ с експлозивна стрела, която унищожава гнездо месоядни плъхове. После се втурвам към следващата пресечка: знам, че там само при една погрешна стъпка земята под краката ни ще се разтвори и ще паднем в нещо, наречено Месомелачката. Изкрещявам да предупредя другите да не се отделят от мен. Планирам да се промъкнем зад ъгъла и после да взривим Месомелачката, но ни дебне друга необозначена „клопка“.