Аз обаче знаех къде се намира тя.
И имах ключ от нея.
Скрит зад органа, внимателно издърпах капака на малката дървена кутия и махнах горния пласт слама. Дори на слабата светлина кехлибареният лебед лъщеше и сияеше. За него се бяха борили хора, бяха убивали и бяха загубили живота си.
А аз го притежавах.
Дали доктор Ланге беше търсил ключа? Дали беше разкрил предателството ми?
Разстлах внимателно сламата върху лебеда и затворих капака на кутията. Ключът беше моето отмъщение спрямо Ланге. Но кутията с лебеда беше по-важна.
Тя беше моето отмъщение спрямо Хитлер.
емилия
Поетът на обувките се събуди рано и започна да ни потупва по стъпалата с бастуна си.
— Хайде, време е да пресечем замръзналата лагуна — подканяше ни той. — Ако беше през лятото, щях да я преплувам. — Обърна се към безпризорното момченце и му заяви: — Аз съм много добър плувец.
Поетът каза, че след като пресечем лагуната по леда, можем да стигнем по тясната ивица земя до едно от пристанищата. Нямаше друга възможност. Руснаците ни бяха заобиколили от всички страни. Но къде беше рицарят? Дали беше преминал сам по леда на другия бряг?
Чух как Йоана попита Ева:
— Имаш ли някаква козметика? С нея можем да направим Емилия да изглежда по-възрастна, като латвийката на снимката в личната карта. Ще кажа на войниците, че е на път да се срещне с приятеля си.
С приятеля си.
Спомних си за Аугуст, за усърдието, с което той работеше в семейната ферма. Беше много мило от негова страна да дойде в кухнята, за да се извини за грубото отношение на майка си към мен.
— Ней обръщай внимание, Емилия. Някой ден ще си получи заслуженото — каза ми той.
Научавах разни неща за него просто като го наблюдавах. Знаех коя част от заека обича най-много. Предпочиташе есента пред пролетта и закусваше в обора вместо на масата в столовата с родителите си.
Наблюдавах го съсредоточено, спомняйки си думите на мама: „Ако наблюдаваш внимателно, няма да ти се налага да задаваш въпроси“. Мама също наблюдаваше. На гостите не им се налагаше да я молят за сметана за кафето или за сладко за чая. Тя отдавна беше наясно с вкусовете им.
Йоана знаеше кой изпитва болка, а аз знаех някои от тайните на рицаря. Бях сигурна обаче, че никой не знае моите тайни, с изключение може би на гарваните в гнездото над студената изба.
йоана
Хълбоците и гърбът ми ме боляха от спането върху студения каменен под. Бях се събудила в полунощ, въобразявайки си, че виждам германеца надвесен над мен в тъмнината. Когато примигнах, той изчезна. Тогава разбрах, че е било сън.
Казах си, че просто се безпокоя за него. Истината обаче не ми даваше мира. Защо го търсех? Раната му заздравяваше. Беше по-силен от повечето от нас. Притеснявах се да призная пред себе си, че исках отново да го видя не за да преценя състоянието на раната му, а за да открия името и естеството на мисията му, както и причината, поради която беше взел рисунката от куфара ми. Ингрид каза, че е крадец, но смяташе, че е имал желание да ме опознае, а не да ме нарани. Искаше ми се да ѝ вярвам. Войната беше изпълнена с бруталност. Дали все още се срещаха почтени млади мъже?
— Сигурно е някъде наоколо — усмихна се Ингрид. — И ни наблюдава.
Бях огледала претъпканата катедрала много пъти предишната нощ, чудейки се дали е права.
— Йоана — прошепна Ингрид и посегна да хване ръцете ми. — Руснаците се приближават все повече към нас с всеки изминал ден. Без теб… Не мога да понеса мисълта за това, което щеше да ми се случи.
— Просто трябва да пресечем лагуната по леда — успокоих я аз. — Вече почти стигнахме. Мястото, откъдето ще тръгнем, е недалече оттук, в подножието на хълма.
Събрахме вещите си. Ингрид омота мекия шал на германския войник около врата си.
Емилия ми се усмихна с начервените си устни, докато излизахме от катедралата.
Бяхме невероятна група — влюбено бременно момиче, добродушен обущар, осиротяло момченце, сляпо момиче и жена гигант, която непрекъснато се оплакваше, че всички ѝ пречат, а всъщност заемаше най-много място в сравнение с всички останали. И аз — самотно момиче, което тъгуваше за семейството си и се молеше да получи втори шанс.
Бяхме сред първите, които тръгнаха да пресичат лагуната. Заледената ѝ повърхност изглеждаше огромна.
— Групите трябва да бъдат на петдесет метра разстояние една от друга — инструктираха ни войниците. — Не бива да натоварваме прекомерно леда. Движете се бързо.