Сетих се за безбройните бежанци, потеглили на дългия поход към свободата. Колко милиона бяха загубили домовете и семействата си през войната? Бях решила, че трябва да гледам напред към бъдещето, както ми казваше мама, но тайно си мечтаех да се върна в миналото. Дали някой знаеше нещо за баща ми и брат ми?
Сляпото момиче обърна лице към небето и вдигна ръка, за да ни даде знак.
И тогава ги чух.
Самолети.
флориан
Още не бяхме изпълзели от хранилището, когато полякинята се разплака. Знаеше, че ще я изоставя.
Нямах друг избор. Тя щеше да ме забави.
Хитлер се опитваше да унищожи всички поляци. Те бяха славяни, смятаха ги за нисша раса. Баща ми казваше, че нацистите са избили милиони поляци. Полските интелектуалци бяха публично екзекутирани по особено жесток начин. Хитлер създаде лагери за масово унищожение на хора в окупираната от Германия Полша, напоявайки полската земя с кръвта на невинни евреи.
Хитлер беше страхливец. По този въпрос двамата с татко бяхме на едно мнение.
— Prosze… bitte… — умоляваше ме полякинята, преминавайки от полски на развален немски.
Не можех да си наложа да погледна към нея, към ръкава ѝ, опръскан с кръвта на мъртвия руснак. Започнах да се отдалечавам от хранилището. Риданията ѝ отекваха зад мен.
— Почакай! Моля те! — извика тя.
Плачът ѝ ми беше до болка познат. Напомняше за Ани, по-малката ми сестра, и за риданията, огласили вестибюла в деня, в който мама издъхна.
Ани. Къде беше сестра ми сега? Дали и тя не се намираше в някоя тъмна дупка в гората с допрян до главата ѝ пистолет?
Силна болка прониза хълбока ми и ме принуди да спра. Краката на момичето бързо се приближиха до мен. Тръгнах отново.
— Благодаря ти — изчурулика тя зад мен.
Слънцето се скри и студът затегна хватката си. Смятах да измина още два километра в западна посока, преди да пренощувам някъде. Съществуваше по-голяма вероятност да намеря подслон край някой селски път, но също така и по-голяма опасност да попадна на войници. Беше по-разумно да продължа да се движа успоредно на гората.
Момичето ги чу преди мен и ме хвана за ръката. Бръмченето на самолетите се усилваше. Руснаците се целеха в германските сухопътни войски в околността. Дали бяха пред нас или зад нас?
Бомбите започнаха да падат. С всяка следваща експлозия костите в тялото ми вибрираха и хлопаха, удряйки се в камбанарията на плътта ми. Звукът от посрещащия взривовете зенитен огън ехтеше в небето.
Момичето се опита да ме тегли напред.
Отблъснах я и извиках:
— Тичай!
Тя поклати глава, посочи напред и отново се опита да ме тегли в снега. Исках да побягна, да забравя за нея, да я изоставя в гората. Но в този момент видях кръвта, която капеше в снега изпод широкото ѝ палто.
И не бях в състояние да го направя.
емилия
Той искаше да ме изостави.
Искаше да бяга сам. Кое беше това момче, което беше достатъчно голямо, за да бъде във Вермахта, но въпреки всичко беше облечено в цивилни дрехи? За мен той беше победител в битките, спящ рицар като тези от приказките, които ми разказваше мама. Знаех полската легенда за един крал и неговите храбри рицари, спящи в пещерите в планината. Винаги когато над Полша надвисвала опасност, рицарите се събуждали и я избавяли от нея.
Казах си, че този красив мъж е спящ рицар. Той вървеше напред с пистолет в ръка, готов да стреля. Изоставяше ме.
Защо всички ме изоставяха?
Рояк самолети обстрелваха местността. Виеше ми се свят от бръмченето в ушите ми. Падна една бомба. После още една. Земята се разтресе, готова да отвори уста и да ни изяде.
Опитах се да настигна рицаря, пренебрегвайки болката и позора под палтото си. Нямах нито време, нито смелост да обясня защо не мога да тичам. Казвах си, че трябва да вървя колкото е възможно по-бързо. Рицарят тичаше пред мен, изчезваше сред дърветата, а после отново се появяваше, стиснал хълбока си и изкривен от болка.
Силата се изцеди от краката ми. Сетих се за руснаците, които напредваха към целта си, за допрения до врата ми пистолет в калното хранилище и заставих ходилата си да се задвижат. Клатех се като патица в дълбокия сняг. Изведнъж нежният звук на приспивната песничка на мама зазвуча в главата ми: