йоана
Скована от болка и ужас, Емилия говореше на език, който беше смесица от думи на немски и полски.
— Никакъв Аугуст. Фрау Клайст. По-красива. Непрекъснато повтаряше: „Фрау Клайст, фрау Клайст“.
Не разбирах какво иска да ми каже.
Нещата се развиваха бързо. Исках да изтичам и да доведа доктор Рихтер, но не можех да оставя Емилия сама. Тя беше вцепенена от страх, изтощена от болката.
Морякът, който бяхме срещнали на пристанището, надникна през вратата.
— Алфред!
— О, моля да ме извините, фройлайн. Мислех, че ще можете…
Той млъкна, след като видя Емилия.
— Алфред! Изтичай до лазарета и доведи доктор Рихтер! Бързо!
Емилия стискаше ръбовете на койката. Пищеше, тялото ѝ се тресеше, а очите ѝ бяха ококорени.
Морякът пребледня и се олюля.
— Алфред! Помогни ми! Извикай доктор Рихтер.
Той се завъртя кръгом и сякаш изпадна в транс. Стискаше рамката на вратата и си говореше сам. А после се съвзе и изчезна от погледа ми.
— Хайде, Емилия, дишай заедно с мен.
Двете се гледахме в очите и дишахме равномерно.
Изведнъж Емилия затаи дъх. Лицето ѝ се сгърчи от болка и тя започна да пищи. От устните ѝ течеше кръв заедно с думите, които изричаше: „Лъжкиня! Лъжкиня! Помогни ми, мамо!“. Никога не бях виждала подобен ужас в нечии очи. Защо се бавеше доктор Рихтер?
Не можех да направя крачка встрани, за да взема хлороформа. Кръвта продължаваше да капе от устните на Емилия. Лицето ѝ беше плувнало в пот. Тя изпищя отново, още по-силно, още по-изтормозено, и изкрещя:
— МАМО!
Главичката на бебето се показа.
— Напъвай! — извиках.
Как трябваше да го кажа на полски? Опитах се с думи и жестове да ѝ обясня какво да направи. Тя ме разбра.
Напъваше и пищеше.
— Не спирай! Напъвай!
Тя напъваше с треперещи, стиснати в юмруци ръце. Болката беше толкова силна, че стягаше гърлото ѝ и задушаваше писъците ѝ.
Усетих как дребното телце на бебето се плъзна в ръцете ми.
— Браво! — извиках.
Сведох очи. В обятията ми се гушеше прекрасна малка птица.
Емилия си пое дълбоко въздух, покри лицето си с ръце и изхлипа:
— Лъжкиня! Помощ! Мамо!
— Всичко свърши — прошепнах. — Всичко свърши. Имаш дъщеря, Емилия. Красива дъщеря.
флориан
Заведох обущаря и безпризорното момченце да пренощуват с мен в прожекционната кабина. Загърнах момченцето с дългото си вълнено палто и прегънах яката, за да му служи за възглавничка. То потъна в дълбок сън, гушнало зайчето. Когато се събудих, още спеше.
Поетът на обувките беше отворил очи и се взираше в ботушите ми.
— Сам си преправил тока — отбеляза. — Пипал си сръчно. Занаятчия ли си?
— Нещо такова — отвърнах.
Ако знаеше истината, дали щеше да ме издаде?
— Шест години — продължи той. — Тази война открадна от света шест години. Роден съм в Германия и съм прекарал живота си там. Имам близки приятели, които са руснаци. От тях научавам, че руският народ страда ужасно. Сталин, Хитлер… — Сниши глас до шепот: — Развръзката няма как да бъде щастлива.
Кимнах и се замислих върху думите му. Какво би означавало да бъдеш германец след края на войната? Какво би означавало да бъдеш прусак? Погледнах си часовника.
— Трябва да събудим малчугана.
— Да, време е. — Старецът въздъхна и добави: — Гледам го и му завиждам за спокойния сън, за невинността.
— Как се озова момченцето в групата ви? — попитах.
— Излезе само от гората. На предницата на палтото му беше закачено листче с някакъв адрес в Берлин. Чудя се обаче кой го чака там. Дали адресът не е на някое сиропиталище? Казало на Йоана, че било с баба си, но един ден тя не се събудила.
Усетих как мускулите на лицето ми потрепнаха въпреки усилията да запазя самообладание.
Старецът кимна.
— Един англичанин е казал: „Смъртта пуска живота да си отиде през хиляда врати; аз ще намеря една от тях“. Всеки от нас го очаква една от тези врати. Наясно съм с това. Приемам го. Но децата… Ето с какво не мога да се примиря. — Той поклати глава. — Защо трябва да бъдат погубвани деца?
— Но нали тъкмо заради момченцето ти дадоха пропуск? То е твърде малко, за да пътува само.
— Да, така е. Разсъждавал съм по този въпрос. Вероятно децата са ангелчета, които се грижат за повехнали старци като мен.
— С кой кораб ще пътувате? — попитах.
— С „Густлоф“
— А ти? — попита на свой ред той.
— С „Густлоф“ — отвърнах.
Двамата се усмихнахме мълчаливо.
емилия
Гледах втренчено буркана с памучни тампони върху металната маса. Бели облачета, затворени в стъклен съд. Искаше ми се да повдигна капака и да ги пусна да отлетят заедно с тайните ми.