Мъжът имаше треска.
флориан
Бяха ни изпреварили. Няколко разнебитени каруци бяха скрити в храсталака — безмилостно олицетворение на похода към свободата. Предпочитах да пренощувам на някое пусто място, но си давах сметка, че не бих могъл да продължа да вървя.
Полякинята ме дръпна за ръкава и се закова в снега, вперила очи в оставения извън плевника багаж — опитваше се да разбере какво е съдържанието му и на кого би могъл да принадлежи. Не се виждаше никакво военно оборудване.
— Мисля, че няма нищо страшно — каза момичето и двамата влязохме в плевника.
Петнайсет-двайсет души седяха сгушени край малкия огън. Лицата им се завъртяха към мен, когато влязох вътре и застанах до вратата. Майки, деца, стари хора. Всички бяха изтощени и отчаяни. Полякинята се насочи към един свободен ъгъл на плевника, седна и обгърна гърдите си е ръце. Една млада жена се приближи до мен и ме попита:
— Ранен ли си? Мога да ти окажа медицинска помощ — добави.
Говореше свободно на немски, но езикът не ѝ беше роден. Не ѝ отговорих. Не беше нужно да разговарям с когото и да било.
— Имаш ли някаква храна? — зададе следващия си въпрос жената.
На никого не му влизаше в работата какво имам.
— А тя има ли? — жената посочи към момичето, което се поклащаше напред-назад в ъгъла на плевника. — Очите ѝ изглеждат безумни.
Проговорих, без да я гледам:
— Беше в гората. Един руснак я беше хванал натясно. Вървя след мен дотук. Има няколко картофа. А сега ме остави на мира.
Жената трепна, когато споменах за руснака. Отдалечи се бързо от мен в посока към момичето.
Открих едно уединено място встрани от групата и седнах. Подпрях раницата си на стената и внимателно се облегнах на нея. Щеше да ми бъде по-топло, ако бях близо до огъня, но не можех да рискувам. Никакви разговори.
Изядох едно малко парче от наденицата, която бях взел от мъртвия руснак, докато наблюдавах как младата жена се опитваше да заприказва момичето. Останалите хора от групата викаха и я молеха за помощ. Сигурно беше медицинска сестра. Изглеждаше с няколко години по-възрастна от мен. Беше красива. Естествено красива, от онези жени, които все още са красиви, дори се разхубавяват още повече, когато навършат петдесет години. Всички в плевника бяха мръсни. Вонята на нечовешките усилия, на изпуснатата неволно урина и най-вече на страха беше по-силна от миризмата на добитъка. Медицинската сестра щеше да ми завърти главата, ако я бях срещнал у дома, в Кьонигсберг.
Затворих очи. Не исках да гледам красивото момиче. Трябваше да бъда в състояние да я убия, да убия всеки човек от групата, ако се наложеше. Тялото ми плачеше за сън, но умът ми ме предупреждаваше да не вярвам на тези хора. Усетих, че някой докосна краката ми, и отворих очи.
— Не ми каза, че е полякиня — прошепна сестрата. — А какво стана с руснака?
— Погрижих се за него — отвърнах. — Трябва да поспя.
Тя коленичи до мен. Едва я чувах.
— Първо обаче трябва да ми покажеш раната, която се опитваш да скриеш.
емилия
Мислех си за каруците извън плевника. Бяха отрупани с вещите на бежанците. Сандъци, куфари и мебели. Имаше дори една шевна машина, като машината на мама.
— Защо не шиеш рокли? — спомних си как веднъж попитах мама от окъпания в слънце перваз на прозореца в кухнята, където обичах да седя.
Мама се извърна от машината, погледна към мен и отвърна:
— Може ли да пазиш тайна?
Кимнах нетърпеливо и се приближих до нея.
Тя сложи ръце върху големия си корем и се усмихна.
— Мисля, че е момче. Просто усещам, че е момче. — Прегърна ме силно и доближи топлите си устни до челото ми. — И знаеш ли какво? Ти ще бъдеш най-добрата сестра, Емилия.
А сега седях в леденостудения плевник сама, толкова далече от дома. Мислех си, че тези хора са имали време да си приготвят багажа. Аз не успях да го направя, изоставих целия си живот разкъсан на парчета. Сега кой използваше мамината машина?
Рицарят не искаше да влиза. Как се казваше той? От кого бягаше? Бях разгледала внимателно каруците и вещите, опитвайки се да разбера кои са собствениците им, за да реша дали е безопасно да влезем в плевника. Но ние така или иначе нямаме друг избор. Спането навън означаваше сигурна смърт.
Седях в ъгъла и пъхах слама в платото си, за да се стопля. След като бях спряла да вървя, болката започна да утихва. Зарових лице в дланите си.
Усетих как някой ме докосна по рамото.
— Всичко наред ли е?
Вдигнах очи и видях млада жена, надвесена над мен. Говореше на немски, но с акцент. Кестенявата ѝ коса беше прибрана зад ушите. Лицето ѝ беше миловидно.