— Пътниците започнаха да се качват на кораба — каза доктор Рихтер.
— Кога се очаква да отплаваме? — попитах.
— Съвсем скоро. Ще трябва да се грижим за седем бременни жени и сто шейсет и двама ранени войници. Възможно е, разбира се, броят на пациентите да се промени. Ако някой ви се стори подозрителен, сте длъжна да съобщите за това.
Подозрителен. Много точно определение за красивия Флориан Бек. Чудех се къде ли е той сега.
емилия
Когато се събудих, не знаех къде се намирам. Йоана настояваше да се раздвижа, да повървя малко. Аз не исках. Най-накрая се бях стоплила. Надявах се, че никой няма да ме безпокои известно време. Бях много уморена. Придърпах чаршафа до носа си.
Йоана ми донесе грахова супа и седна до леглото ми. Винаги когато излизаше, се връщаше бързо. Сега ме гледаше по различен начин.
Беше разбрала.
Знаеше.
— Къде е прусакът? — попитах, чудейки се какво е станало с рицаря.
— Нямам представа — отвърна тя.
— Но очакваш да се появи.
Тя се усмихна.
Изведнъж стана сериозна и ме погледна втренчено. Наведе се над мен и взе ръцете ми в своите. Изпълнените ѝ със състрадание очи се насълзиха. След това прошепна думите, които отдавна очаквах да чуя. Знаех, че мама щеше да ми ги каже, ако можеше. Йоана ги изговори бавно и спокойно, докато стискаше ръцете ми:
— Страшно много съжалявам, Емилия.
Брадичката ми започна да трепери. Гърлото ми се сви. Кимнах и по бузите ми потекоха горещи сълзи.
— Съжалявам — повтори Йоана и отново ми стисна ръцете.
— И аз — прошепнах.
флориан
Приближихме се до офицера, който проверяваше документите при качването на кораба. Безпризорното момченце застана между мен и поета на обувките.
— Здравей!
Офицерът говореше на момченцето. Хитро. Децата винаги казваха истината.
— Здравей, аз съм Клаус.
— Дай ми документите си, Клаус.
Обущарят му връчи документите на момченцето заедно със своите. Аз също му подадох документите си.
Офицерът отвори документите на стареца и погледна пропуска му. Наведе се и заговори на момченцето:
— Кой е този, Клаус? — попита го, сочейки към обущаря.
— Опи — отвърна момченцето.
Дядо. Да, той приличаше на дядо. Отговорът беше уместен.
— А този господин?
Офицерът сочеше към мен.
Никой не знаеше името ми, освен Йоана. Какво щеше да стане, ако и то ме наречеше „прусака“, както всички останали? Или „шпионина“?
— Онкел — отвърна момченцето и се усмихна.
— И как се казва чичо ти? — попита офицерът. Момченцето се обърна към мен и ми отдаде чест, както беше направило на пътя.
— Хер Бек.
Офицерът се засмя.
Безпризорното момченце протегна ръчички, стискайки зайчето, и добави:
— Mein Freund.
— Приятелят ти, изглежда, си е загубил едното ухо в някоя битка. Може би ще трябва да го изпратим в лазарета. — Офицерът се обърна към мен и посочи към ризата ми. — Вие също, изглежда, сте изгубили малко кръв във войната.
Кимнах и отвърнах:
— Шрапнел.
Закопчах си палтото, за да се стопля.
— Имате ли медицинско свидетелство за освобождаване от военна служба? — попита офицерът.
— Да.
Той ни върна документите.
— Продължете към следващия контролно-пропускателен пункт.
Офицерът беше разгледал документите ми, хвърляйки бегъл поглед на пропуска. Влязохме в пристанището.
Всеки сантиметър от кея беше зает от войници, товарни камиони, пътници и багаж. Хората се редяха на отделни опашки, за да бъдат допуснати до кораба, за който притежаваха пропуск. Пред всеки трап също имаше опашка.
Момченцето подскачаше на пръсти.
— Да, много е вълнуващо — заяви поетът на обувките. — Мисля, че онзи кораб на кей номер девет, огромният, е нашият.
„Густлоф“ беше най-внушителният кораб в пристанището. От конструкцията му ясно личеше, че е бил предназначен за ваканционни пътувания. Няколко палуби, много места, където човек можеше да се скрие. Зърнах зенитните оръдия на палубата. Корабът беше въоръжен.
— Хей! Хей, вие! — изкрещя огромната жена и посочи към нас веднага щом ни съзря в тълпата.
— Охо, здравей, Ева! — отвърна поетът на обувките и ѝ махна.
— Господи, какви сте късметлии! Тъкмо се канех да изхвърля чантите ви.
Момченцето изтича и хвана чантата на обущаря.
— Браво, Ева! Благодаря ти — каза старецът.
— Нямате представа колко се измъчих, докато висях в студа. И защо? Никой от вас не си направи труда да изчака каруцата.