Беше с две години по-млада от него. Имаше черна къдрава коса и изкусно изписано кукленско лице, което в съня бе приело сериозно изражение. Фелисити имаше собствено жилище, но обикновено след работа идваше при него, като за целта използваше втори ключ. Тя работеше като секретарка на директора в един филиал на „Фърст Ню Йорк сити банк“. Досега вече няколко пъти му беше давала съвети, които се бяха оказали полезни при спекулациите с акции и ценни книжа.
Фелисити го обичаше. Той никога досега не бе обичал някоя жена, освен майка си. Винаги бе имал бегли любовни връзки, които бяха също толкова краткотрайни, колкото и незадоволителни. Затова бе съветвал Джеймс да не се жени за Катерина и беше имал право. Още едно основание повече за него да стои далеч от една по-задълбочена връзка.
Фелисити му беше закрепостена, но за него тя не означаваше нищо. Добре беше да знае това. Всичко, от което един мъж действително се нуждаеше, е чаша кафе и цигара, се казваше в един уестърн, който Роян веднъж беше гледал по телевизията. Точно така — това и един добър приятел, някой като Джеймс например.
Откакто Роян се бе издигнал до капитан в управлението, много пъти се беше опитвал да вземе Джеймс на служба в Манхатън-Уест. Дори му беше намекнал, че ще има пълна свобода на действие и като лейтенант ще може да си избира най-хубавите случаи. Но Джеймс отказваше, защото искаше да предотврати опасността дружбата им да пострада от неизбежната професионална конкуренция. Роян му се възхищаваше и затова го ценеше повече.
Той изпи чашата — уиски със сода — и се наведе над Фелисити, за да я събуди. Тя леко миришеше на сладникав парфюм, на вино, никотин и някакъв мазен крем. Когато я целуна по ухото, тя измърка, отвори едното си око и въздъхна.
— Франк — прошепна тя и го потърси опипом с ръка.
— Какво ново има, съкровище? — попита той тихо.
— Обичам те. Липсваше ми.
Той целуна меката част на ухото й и продължи с върха на езика си към слепоочието й.
— Телефонът звъня няколко пъти — каза тя. — Не го вдигнах, както ми беше поръчал.
— Ти си истинско съкровище — каза Роян. Знаеше, че тя обича такива глупави гальовни обръщения. Той се изправи. Беше й позволил да остава в жилището му, но при условие, че няма нито да отваря вратата, ако се звъни, нито пък да вдига телефона.
— А в банката? — попита той.
— Чарли Уорън е болен — отговори Фелисити. Чарли Уорън беше директорът, в чиято приемна тя работеше. Тя се изправи и посегна към чашата с вино.
— Имаше ли ядове днес? — попита тя загрижено.
Роян сви рамене.
— Както обикновено — отговори той. — Всичкият боклук на града се смита пред нашата врата. Откога си тук?
— От седем часа.
— Колко пъти звъня телефонът?
— Три или четири пъти. Важно обаждане ли очакваш?
Роян не отговори. Обикновено го търсеха вкъщи само когато в управлението имаше някакъв проблем. Но тъй като той идваше тъкмо оттам, сигурно се отнасяше за нещо друго. Питаше се кой непременно искаше да говори с него вкъщи. Ако е бил някой информатор, щеше да се обади в управлението. Иначе оставаше да е Джими. Сигурно пак е имал ядове с Мириам и Кати. Но и Джеймс също би опитал първо да го намери в Манхатън-Уест.
— Ще си лягаме ли?
— Да, веднага.
Роян си наля още едно уиски. Наблюдаваше Фелисити. Питаше се какво всъщност очаква една жена като нея от живота. Сутрин отиваше на работа, а вечер идваше при него. Когато го нямаше, чакаше, докато той се прибере. Тя не се издигаше в професията си като него, а нямаше и мечти — мечти за богатство и власт. Тя не можеше да разбере, че той е погълнат от тези мечти и постоянно мисли как да ги осъществи.
— По телевизията — каза Фелисити изведнъж — в новините показаха снимка на един синдикален функционер, който…
Телефонът иззвъня. Роян бързо вдигна ръка, за да я помоли да замълчи. Телефонът стоеше на масичката до телевизора, но шнурът беше толкова дълъг, че можеше да отиде с него в коридора. Фелисити погледна Роян втренчено. Телефонът продължаваше да звъни без прекъсване.
Накрая Роян скочи и вдигна слушалката.
— Да — каза той само. Устните му се бяха превърнали в две тесни линии. От слушалката се чуваше леко шумолене. Роян чуваше как някой диша.
— С кого говоря? — попита един тих глас.
— Капитан Франк Роян — отговори Роян. Той гледаше Фелисити, която бе вперила поглед в устните му с невиждащи очи, понеже се опитваше да си представи човека, който се обаждаше. — А вие кой сте?
Дори и един нюйоркски полицай не можеше веднага да разгадава всяка загадка. Роян трескаво разсъждаваше откъде познаваше гласа на другия. Вече го беше чувал някога.