— Сигурен ли сте, че телефонът ви не се подслушва? — попита другият.
— Да — отговори Роян. — Доколкото това е възможно. Какво искате от мен?
— Помощ — каза мъжът на другия край на линията. — Аз съм Милт Гудман.
Роян остана съвсем спокоен, въпреки че от радост би направил и казал хиляди неща наведнъж. Но той запази спокойствие. Дори си позволи малка шега. Той каза:
— Добре е, че се обаждате, Гудман. Търсихме ви навсякъде.
Синдикалният функционер не се засмя.
— Нямам намерение да продължавам да стоя в телефонната кабина — каза той. — Проклетото нещо е осветено отвътре. Виждам се като на тепсия. Можем ли да се срещнем?
— Сега ли? — попита Роян. Опита се да потисне едно нервно треперене на лявата си ръка. Един безнадежден случай, изглежда, щеше изведнъж да се разреши от само себе си.
— Бихме могли да се срещнем и другата година, но сигурно няма да има много смисъл. Спомнете си за Джими Хофа.
Роян стисна зъби: Никой американски полицейски служител не биваше да бъде подсещан за Джими Хофа, синдикалния бос, който един ден изчезна безследно и накрая бе намерен мъртъв.
— Окей — каза Роян. — Къде ще се срещнем?
— Барът се казва „Джими“ — обясни Гудман. — Точно до Ист Ривър в Куинс. Ще карате…
— Знам бара — прекъсна го Роян. — След три четвърти час съм там.
— Трябва да дойдете сам — каза Гудман.
За какъв ме смята, питаше се Роян ядосан. Не съм някой от неговите шофьори, на които може да държи такъв тон. Но се сдържа и каза:
— Естествено.
Прещракване в линията. Синдикалният бос беше затворил. Роян бавно остави слушалката върху вилката и се втренчи пред себе си.
— Кой беше? — попита Фелисити.
Роян я погледна, сбърчвайки чело.
— Един човек, който се страхува — отговори той.
— Страхува се? От какво?
— Да прекара сам нощта — каза Роян, без да се замисли.
Затегна възела на вратовръзката си и облече сакото.
Фелисити подскочи.
— А аз? Това, че аз ще прекарам сама нощта, няма никакво значение, нали?
Гласът й беше станал дрезгав от напрежение.
— Ти си жива, Фелисити, и ще живееш още дълго. А този мъж сигурно скоро ще бъде мъртъв.
Той я целуна по челото и бързо излезе.
„Джими“ беше малка кръчма на крайбрежната улица в Ист Ривър. Мръсната вода се блъскаше във вълнолома, а червеният неонов надпис над входа се отразяваше във вълните. По това време, малко след полунощ, нямаше вече толкова посетители. Бледозелените стени на кръчмата бяха покрити със снимки на боксьори и шампиони по бейзбол. Една голяма табела рекламираше с ярки цветове будвайзерска бира. Самият Джими стоеше до една свистяща кафе-машина и миеше съдове.
Роян поздрави и се огледа. Осветлението не беше особено добро, но достатъчно. Гудман още го нямаше. Имаше седем маси, покрити с мръсни покривки на сини и бели квадрати. Пет от масите бяха заети. На четирите седяха мъже с кожени якета, които, изглежда, работеха някъде наблизо. На една маса седеше жена, както изглеждаше бездомна, която кротко си пиеше.
Роян седна на една празна маса в ъгъла до автоматите за пуканки и си свали шапката. Джими погледна към него.
— Едно кафе и едно бренди — поръча Роян. Въпреки че беше елегантно облечен, никой не му обърна внимание.
Десет минути по-късно в кръчмата влезе Милт Гудман. На ръката му беше преметнато тъмнокафяво яке, а яката на ризата му бе разкопчана. Изглеждаше изтощен. Широкото му лице беше набраздено от белези и бръчки. Косите му висяха над мокрото от пот чело, а брадата му спешно се нуждаеше от бръснене.
Той се огледа. След това позна Роян и тръгна към него между масите. Строполи се на един свободен стол.
— Благодаря, че дойдохте — каза той.
Роян наблюдаваше боса на ТИЙМСТЪР. Често беше виждал това характерно лице по снимки и по телевизията. Сега то се бе променило. Очевидно това все още беше Милт Гудман, но вече не този горд, важен синдикален водач, който теглеше другите като тежкотоварен дизелов камион, а един човек, който се страхуваше. Изглежда, страхът беше нещо съвършено ново за него, щом лицето му така се бе променило. Страхът караше очите му да пламтят, беше променил положението на веждите му, изместил бе ъгълчетата на устата му, а ноздрите му бе направил чувствителни. Не беше много приятно да си преследван от мафията.
— От вестника ли научихте името ми?
— Да.
— И искате да ви помогна?
— Вече никой не може да ми помогне — каза Гудман. — Аз съм мъртъв, знам това.
Роян би могъл да каже: „Но това са глупости, ще ви дам полицейска охрана, ФБР ще се грижи за вас, ще получите ново име, ново лице, нов живот в друга страна.“ Но не каза нищо такова. Щом един човек се е предал, никой вече не може да му помогне. А Гудман се беше предал, както сигурно би постъпил всеки, който едва се е отървал от огнения ад, чиито коси и пръсти още са обгорени и който трябваше да гледа как двама негови приятели умират в пламъците, понеже някой ги беше прострелял с прецизно оръжие между очите.