Ето това беше Милт Гудман, човекът който току-що бе дал знак на кръчмаря, че иска да пие бира. Роян си припомни снимки, на които той беше по-сияещ: как разговаря с президента, как слиза от луксозна лимузина, на партита — прегърнал най-хубавите момичета в страната. Милт Гудман, 53-годишен, бездетен, неженен, стоеше сега на губещата страна и там щеше да остане. Това можеше дори да се помирише.
— Защо тогава ми се обадихте? — попита Роян. — Щом нямате нужда от помощ? Казахте нещо подобно по телефона.
— Знам — призна Гудман. — Но ако ви бях казал, че само искам да говоря с вас, щяхте да си спестите дългия път и да пожелаете да чуете всичко по телефона.
Кръчмарят донесе бирата на Гудман. Той замълча, докато Джими отново се върне зад бара си. Тогава към автомата за пуканки се приближи един мъж и пусна вътре една монета. Щом и той се върна на масата си, Гудман продължи да говори:
— Сигурно вече сте мислили кой е могъл да подпали „Клерол“ и да стреля по нас, нали?
— Да — каза Роян.
— И кого подозирате?
— Мафията — обясни Роян кратко.
Гудман отпи една глътка и облиза устни.
— При престъпление от такъв мащаб не е трудно да се отгатне. Но защо мафията? Замисляли ли сте се за мотива?
— Да, но без успех — призна Роян. — След смъртта на Хофа…
— Тъкмо — прекъсна го Гудман. — За това ставаше дума в цялата тази работа. За смъртта на Хофа. Знаете ли кой уби Джими?
— Мафията — каза Роян отново.
— Не. Гудман поклати глава. Странен блясък се появи в очите му, като на магьосник, който започва да изпълнява най-добрия си номер.
— Джими не лежи на съвестта на мафията. Ние го убихме.
— Кой?
— Картър, Белами и аз. Ние го премахнахме от пътя си и хвърлихме вината върху мафията. В деня, в който „Клерол“ изгоря, Картър, Белами и аз се намирахме на най-горния етаж и празнувахме годишнината от смъртта на Хофа. Имаше торта, а върху нея горяха свещи — по една за всяка изминала година от смъртта на Джими.
Роян беше смаян. Това беше абсурдна гледка — тримата най-влиятелни мъже на един могъщ синдикат седят в една хотелска стая около торта с горящи свещи и празнуват една зловеща годишнина. Не знаеше да се смее ли, или от яд, че го правят на глупак, да удря с юмруци по масата.
— Това е доста плитка история — каза той и отпи от кафето си.
— Щеше да е плитка история, ако някой друг ви я беше разказал — коригира го Гудман нетърпеливо. — Но от устата на човек, по когото е стрелял един от най-добрите убийци на мафията и чиито двама вицепрезиденти вече са убити, тя би трябвало да звучи в ушите на един полицай малко по-другояче.
— Защо убихте Хофа? — попита Роян.
— Всъщност първо би трябвало да питате защо мафията не уби Хофа, въпреки че всеки мислеше така. Отговорът е следният: защото Хофа работеше заедно с нея. О не, не пряко. Но играеше по нейната свирка. А отговорът на вашия въпрос гласи: Хофа искаше да ни ликвидира: Картър, Белами и мен. В стаята, в която всяка година празнуваме смъртта му, той веднъж опря пистолет върху гърдите ми. Искаше от нас да изчезнем от синдиката.
— Защо?
— Че защо? Около какво се върти всичко в света? Около властта и парите. Картър, Белами и аз бяхме събрали цял куп пари, мръсни пари, ако щете. Три милиона долара, за да бъда по-точен.
Роян леко подсвирна. Сега беше време за брендито. Той го гаврътна. Алкохолът проправи горяща пътека до стомаха му и там се разля.
— Пари от синдикалната каса — продължи Гудман. — Вместо да ги разпределим по каналите, за които всъщност бяха определени, канали, които водеха и към мафията, ние ги задържахме. Част от тях сега са в швейцарски и люксембургски банки, а една по-малка част се намира в сейфа на една нюйоркска банка. Хофа искаше да се добере до парите, а след него и мафията. Затова го разкарахме. Както по-късно се разбра, това беше грешка. Никой не може да премахва някого, зад когото стои мафията.
Роян мълчеше. Това признание му звучеше прекалено невероятно, за да е измислено. Той търсеше в лицето на Гудман признак, че синдикалистът си е направил шега с него. Но не го откри.
— Готов ли сте да потвърдите казаното? — попита той, въпреки че вече знаеше какъв ще бъде отговорът.