След това напусна жилището, без да гаси осветлението. Докато двамата мъже в колата долу забележат, че ги е водил за носа, щеше да е вече в къщата си. Той слезе по аварийното стълбище в задната част на сградата и след това бързо тръгна незабелязано към ъгъла на къщата с куфар в ръка.
Таксито чакаше с включен двигател.
Той не беше като другите.
От раждането на Мириам насам знаеше, че не е като другите и че никога няма да е като другите. Един мъж с такова дете в страна като Америка не можеше да се числи към голямото обикновено мнозинство.
Не би могъл просто да гледа как дъщеря му расте, става по-голяма и по-самостоятелна, как си намира приятели, ходи на танци и си взема кола под наем. Не би организирал празненство за осемнайсетия й рожден ден или пък за годежа й, а и никога не би си уредил среща с дъщеря си в някой бар в града…
Живееше отделно от жена си, а любимата му беше при Мириам, докато той беше сам. О, Лаура, защо не можеше винаги да си при мен, да държиш ръката ми и да ми вдъхваш сила, когато черните дупки се разтварят и ме поглъщат…
Беше се прибрал вкъщи, за да спи, но мислите му се гонеха из главата и не го оставяха на мира. Беше изпил една бира до отворения прозорец, легна в леглото и чакаше спасението. Спасението дойде, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката и докато говореше с доктора, отново видя онова проблясване, като че ли отвътре върху ретината на окото му се прожектираха диапозитиви.
Детето пред бюрото на Сара Миърс.
Мъжът в сивия костюм по пътя през градината към вилата.
Милт Гудман, умиращ с прострелян гръб, две кървави петна на ризата.
Отново се облече, взе костюма и пуловера с поло-яката и револвера с кобура — италианският пистолет му липсваше — и тръгна надолу. В колата, както винаги, вече го чакаше приятелят му.
— Пак към боксовата зала ли? — попита приятелят му.
— Да.
— Странно, че този път се обади той — каза приятелят.
— Явно, че работата е на пожар.
Минаха през половината град, докато стигнат до овехтялата постройка. Прозорците бяха тъмни, защото по това време не се тренираше, но знаеха, че вратата винаги беше отворена. Паркираха колата в една странична улица и тръгнаха в топлата нощ към входа на залата. Вратата беше само открехната. Влязоха, завиха край един ъгъл и стигнаха до коридора. Както винаги, светеха само три жълти лампи на тавана, които хвърляха оскъдна светлина.
Касалонга чакаше в края на коридора. Бялата му коса имаше жълт отблясък, както и бялата роза върху ревера на костюма му, и бялата яка. Както винаги бяха обградени от сянка — две светлини в тунела, сполучливо беше казал веднъж Касалонга. Както винаги, да, всичко беше както винаги. Освен името на жертвата.
Този път двойно възнаграждение.
Кой е той?
Някой, който вие добре познавате, Солдато.
Какво е направил?
Задигна ни три четвърти милион долара. Не може някой да ни ограби и да остане жив.
Къде да го намеря?
Избяга. Беше в жилището си, но вече не е там. Взел е парите и ни се изплъзна. Но в този особен случай вие сигурно по-добре от нас знаете къде е отишъл.
Кой е той?
Името му е Франк Роян.
Солдато погледна приятеля си и по гърба му полазиха тръпки. Приятелят поклати глава бавно и ужасено. Жълтата светлина беше причина всичко да изглежда така ужасно бледо.
Франк? Капитан Франк Роян от Манхатън-Уест?
Да. Двойно възнаграждение. Приятелят все още поклащаше глава. Прегърна го.
Лаура. Мириам. Не. Франк. Да убие Франк Роян!
Не.
Не можете да откажете, Солдато. Знаете, че не можете да направите това. Той ни ограби — три четвърти милион — затова трябва да умре.
Значи това беше тайната на Франк, моя приятел… Той имаше намерение да обърне страницата. Той е станал един от тях. Прекрачил е тънката червена линия.
Напротив, ние можем да се откажем.
Ние?
Моят приятел и аз. (Подкрепи ме, приятелю, не отстъпвай!)
Ако се откажете, с вас е свършено, Солдато. Аз ще ви очистя!
Така ли? (Направи го, приятелю, този път го направи ти — стреляй!)
И тъй като всички по-нататъшни приказки бяха излишни, Солдато бръкна под сакото на костюма си с антрацитен цвят, там, където кобурът на пистолета се гушеше до червения пуловер. Касалонга не разбра веднага, а когато разбра, беше твърде късно. Той протегна ръка отбранително, като на кинолента. Устата му се отваряше като на шаран във вода. Отдръпна се назад — твърде късно, твърде късно.