— Някога, за каква вина и аз, Бога ми, не зная, един дявол бил изгонен от пъкъла.
— Но как тъй, куме? — прекъсна го Черевик. — Как е възможно да изгонят дявола от пъкъла?
— Няма що, куме, взели, та го изгонили, както селянинът гони кучето от къщата си. Може да му е скимнало да направи някое добро дело и затова са му посочили вратата. И ето на горкия дявол му домъчняло толкова за пъкъла, че просто му идело да се обеси. Какво да прави? От мъка почнал да пие. Загнездил се в същия оня сайвант, който, нали го видя, се е съборил под могилата и край него сега нито един добър човек не минава, без да се опази предварително със светия кръст. И станал дяволът такъв гуляйджия, какъвто не можеш намери между момците. От сутрин до вечер седи в кръчмата…
Строгият Черевик отново прекъсна нашия разказвач:
— Господ знае какво говориш ти, куме! Кой пуска дявола в кръчма? Нали той, слава Богу, има големи нокти на лапите и рогчета на главата?
— Тъкмо там е работата, че бил с калпак и с ръкавици. Кой ще го познае? Гулял, гулял — най-после стигнал дотам, че пропил всичко, каквото имал. Кръчмарят дълго време му давал на вяра и сетне престанал. Принудил се дяволът да заложи едва ли не на безценица на евреина, който тогава държал кръчма на Сорочинския панаир, червената си свитка; заложил я и му казал: „Помни, евреино, ще дойда да си взема свитката точно след една година: пази я!“ И потънал сякаш във водата. Евреинът разгледал добре свитката: сукното й такова, каквото и в Миргород не можеш намери, а червеният цвят гори като огън, да му се ненагледаш! И на евреина му се видяло много дълго да чака срока. Почесал си сколуфите и смъкнал от някакъв пан, който минавал оттам, едва ли не пет жълтици. За срока евреинът съвсем забравил. Но ето че веднъж по мръкнало дошел някакъв човек: „Евреино, дай ми свитката!“ Отначало евреинът не го познал, сетне се вгледал и се престорил, че за пръв път го вижда: „Каква свитка? Нямам никаква свитка!“ Оня взел, че си отишъл. Но вечерта, когато евреинът затворил къщурката си, преброил парите си в сандъците, наметнал се с чаршаф и почнал да се моли по еврейски, чува шумолене… поглежда: във всички прозорци се показват свински зурли…
Сега наистина се чу някакъв неясен звук, твърде подобен на свинско грухтене; всички пребледняха. Пот изби по челото на разказвача.
— Какво? — продума уплашен Черевик.
— Нищо! — отвърна кумът, макар че се тресеше цял.
— А! — обади се един от гостите.
— Ти ли каза…
— Не!
— Кой изгрухтя тогава?
— Бог знае от какво се изплашихме! Няма никой!
Всички почнаха да се оглеждат плахо и да тършуват из ъглите. Хивря беше ни жива, ни умряла.
— Ех вие, жени, жени! — рече тя високо. — Вие ли ще ми бъдете казаци и мъже! Вретено ви трябва в ръцете и чепкало! Някой може, прости ми, господи, да е… Под някого е изскърцала пейката и всички се стреснахте като малоумни!
Това засрами нашите храбреци и ги накара да се поокуражат. Кумът сръбна от канчето и почна да разправя по-нататък:
— Евреинът примрял от страх, но свинете — с крака, дълги като кокили — се вмъкнали през прозорците и веднага го съживили с тройни камшици, като го накарали да подскача по-високо от ей тоя куп. Евреинът го ударил на молба и си признал всичко… Само че свитката не можела да се върне скоро. Панът бил обран из пътя от някакъв циганин, който продал свитката на една търговка, тя я докарала пак на Сорочинския панаир, но оттогава никой не купувал нищо от нея. Търговката се чудила, чудила и най-после се досетила: за всичко трябва да е виновна червената свитка. Не току-тъй, като я обличала, усещала, че нещо все я притиска. Без да му мисли и да разсъждава много, хвърлила я в огъня — но не гори тая ми ти дяволска дреха! „Е, това трябва да е сатанински дар!“ Търговката се изхитрила и я мушнала в колата на един селянин, който карал масло за продан. Глупакът се зарадвал, само че за маслото му никой не питал. „Ех, лоши ръце са ми подхвърлили тая свитка.“ Грабнал брадвата и я насякъл на парчета; гледа: едното парче пълзи към другото и свитката пак цяла. Прекръстил се, ударил отново с брадвата, разхвърлил парчетата из цялото село и си заминал. Но оттогава всяка година, и то тъкмо по време на панаира, дяволът със свинската зурла ходи наоколо, грухти и събира парчетата от свитката си. Сега, казват, й липсвал само левият ръкав. Оттогава хората бягат от онова място и от десетина години вече тук не е имало панаир. Кой дявол накара сега съветника да…
Другата половина на думата замря на устата на разказвача. Прозорецът изтрещя, стъклата изскочиха със звън и се показа една страшна свинска зурла, която въртеше очи, като че питаше: Какво правите тук, добри хора?