Агата Кристи
SOS
— Аха! — каза господин Динсмийд, преценявайки обстановката.
Отстъпи назад и огледа одобрително кръглата маса. Отблясъците от огъня в камината играеха по бялата покривка, по ножовете и вилиците и по другите вещи върху масата.
— Готово ли е всичко? — попита нерешително госпожа Динсмийд. Беше дребна повяхнала женица с безцветно лице, рядка коса, зализана над челото, и припрени движения.
— Всичко е готово — каза мъжът й с някаква злонамерена веселост.
Той пък беше едър човек с приведени рамене и широко червендалесто лице. Имаше малки свински очички, които примигваха под рунтавите му вежди, и голяма, лишена от косми челюст.
— Лимонада? — предложи госпожа Динсмийд почти шепнешком.
Мъжът й разтърси глава.
— Чай. Много по-добре, във всеки случай. Я виж какво е навън — фучи и се лее. Една чаша хубав горещ чай е най-нужното за вечеря в такава нощ.
И той намигна закачливо и отново заразглежда застланата маса.
— Една хубава чиния с яйца, осолено студено говеждо и хляб със сирене. Това е моята вечеря. Затова идвай и слагай, майко. Шарлът в кухнята гори от нетърпение да ти помогне.
Госпожа Динсмийд стана и внимателно нави кълбото от плетката си.
— Много хубаво момиче е станала — промърмори тя. — Много сладка, така си е.
— Аха! — додаде господин Динсмийд. — Все едно че виждам майка й! Хайде, върви и не губи време.
Той закрачи из стаята, като си тананикаше под носа. По едно време стигна до прозореца и погледна навън.
— Щуро време — промълви той на себе си. — Едва ли някой ще вземе да дойде на гости тая вечер.
След това и той излезе от стаята.
Десет минути по-късно госпожа Динсмийд влезе с чиния пържени яйца. След нея идваха двете й дъщери и носеха останалата част от вечерята. Господин Динсмийд и синът му Джони вървяха най-отзад. Първият се настани на главното място на масата.
— За това, за което сме се събрали, и прочее — отбеляза той шеговито. — Благословен да е човекът, който е измислил консервите. Искам да знам какво щяхме да правим, отдалечени отвсякъде на толкова мили, ако нямахме по някоя и друга консерва, когато месарят забравя да се отбие за седмицата?
И той продължи сръчно да реже осоленото говеждо.
— Чудя се кой е решил да построи тази къща така далече от хората — отбеляза нацупено Дъщеря му Магдален. — Никога не се виждаме с никого.
— Не — каза баща й. — С никого.
— Не ми е ясно ти защо си я купил, татко — намеси се Шарлът.
— Не знаеш ли, момичето ми? Е, имах си причини, имах си причини.
Очите му крадешком потърсиха жена му, но тя се намръщи.
— На всичкото отгоре и с духове — каза Шарлът. — За нищо на света не бих останала сама тук през нощта.
— Ама че глупости — каза баща й. — Досега нищо не си виждала, нали? Е какво тогава?
— Не съм виждала, но…
— Но какво?
Шарлът не отговори, но потръпна. По прозореца изплющя силна струя дъжд и госпожа Динсмийд изпусна някаква лъжица, която издрънча върху подноса.
— Нервна ли си, майко? — попита господин Динсмийд. — Щура нощ, а? Не се тревожи, тук, до камината, сме на топло и навън няма жива душа, която да ни безпокои. Чудо би било да се отбие някой. А чудеса не се случват. Не — добави той сякаш на себе си с някакво особено задоволство. — Чудеса не се случват.
Едва бяха изречени тия думи, и на вратата внезапно се почука. Господин Динсмийд остана като закован.
— Какво ли е пък това? — промълви той. Долната му челюст увисна.
Госпожа Динсмийд изскимтя и се загърна по-плътно с шала си. Лицето на Магдален отново придоби цвят и тя се наведе да каже нещо на баща си.
— Чудото се случи — каза тя. — По-добре да отидеш и да пуснеш тоя, който чука.
Двайсет минути преди това Мортимър Кливланд стоеше в мъглата под проливния дъжд и оглеждаше колата си. Проклет късмет наистина. В продължение на десет минути два пъти пука гума и ето го сега, заседнал на мили разстояние отвсякъде, посред тия голи уилтшърски долини, с настъпващата нощ пред себе си и никакви изгледи за подслон. Падаше му се, като се опитва да пресича напряко. Ако се беше движил по шосето, нямаше да стане така! Сега се бе изгубил по нанагорнището на някакъв, както изглеждаше, коларски път и нямаше никаква възможност да избута колата по-нататък, а и никаква представа дали наоколо има селце.
Той се огледа притеснено на всички страни и внезапно зърна някаква светлинка горе на хълма. След секунда мъглата пак я забули, но той изчака търпеливо и след малко отново я съгледа. След още малко размишления остави колата и драсна нагоре по стръмнината.
Скоро излезе от мъглата и разпозна светлината, която се прецеждаше от осветения прозорец на малка къщурка. Тук сигурно щяха да го подслонят. Мортимър Кливланд ускори крачка с приведена глава, за да посрещне свирепите набези на бурята и дъжда, които сякаш правеха всичко възможно да го върнат назад.