Не казвай нищо повече, защото ще остана.
— Трябва да тръгвам.
— Разбира се, направи, както смяташ за най-добре.
Когато, вече облечена, стоеше пред апартамента, Мириам Мунк осъзна, че ще бъде трудно.
Беше се влюбила.
Сериозно.
Не наужким.
У нея се бе загнездило тежко чувство, нещо абсолютно забранено, но въпреки това ѝ се струваше съвсем редно.
Може би ако не го потърси повече?
Спря такси и през целия път към къщи се опитваше да се хване за тази мисъл.
Ще мине.
И когато си отключи и влезе в празния апартамент във „Фрогнер“, почти бе успяла да убеди себе си.
Тове ще мине.
Остави ключовете върху масичката до входната врата, съблече се на път към спалнята, плъзна тялото си под завивката и заспа още преди да е положила глава на възглавницата.
11.
Холгер Мунк позвъни още веднъж, почука няколко пъти на вратата и вече се канеше да си тръгне, но вратата неочаквано се отвори и в пролуката се появи Миа.
— Колко е часът, та будиш хората?
Тя се усмихна кисело и го пусна да влезе.
— Неделя, четири часът — отвърна Мунк.
Свали си обувките и се огледа къде да си окачи палтото, но не видя закачалка, затова го остави на пода и последва Миа във всекидневната.
— Съжалявам за безпорядъка — извини се тя. — Още не съм успяла да подредя. Искаш ли нещо? Чаша чай? Още не пиеш алкохол, предполагам.
Мунк потърси подтекст в последното изречение, намек, че не са се виждали отдавна, че е трябвало да я посети по-рано, но не звучеше така.
— Тъкмо се канех да вляза в банята. Нали нямаш нищо против?
— Не, разбира се — кимна Мунк.
— Добре. Само две минути. Веднага се връщам.
Миа отново се усмихна накриво и изчезна в банята, докато Мунк стоеше прав насред хола и се чудеше къде да се настани. Неподредено беше слаба дума. Обстановката напомняше на неговата стая в Хьонефос. Така и не си бе разопаковал багажа, не смогна да превърне квартирата в дом и тук беше същото. Под прозореца бе проснат дюшек със завивка и възглавница. Очевидно тя спеше там. Някои от купчините кашони, изглежда, бяха отваряни донякъде и после отново запечатани. По стените нямаше нищо и почти липсваха мебели. Апартаментът много приличаше на неговия: по негова преценка около седемдесет квадрата, с хол и кухненски бокс, врата към балкон, коридор, навярно към банята, вероятно имаше и две спални, но тя очевидно не ги използваше.
Изглежда все пак се беше помъчила в някакъв момент. Тук-там се виждаха неотворени кутии от „Икеа“, наполовина сглобен бял стол — краката му все още лежаха на пода до инструкцията, беше успяла да се справи с малка масичка. Мунк тежко се отпусна на недовършения, твърде нисък, бял стол и остави папката на масичката, току-що видяното не му бе направило добро впечатление.
Тя изглеждаше ужасно изтощена. Отново. Почти като на Хитра. Тогава беше изтръпнал при вида ѝ, сега усещаше същото. Миа, по природа така силна и изпълнена с енергия, с ясен поглед, се бе превърнала в своя сянка. На пода, до дюшека, стоеше полупълна бутилка арманяк и чаша, а в един ъгъл бяха натрупани три празни кутии от пица. Мунк се почувства виновен. Трябваше да я посети по-рано. Тя не изглеждаше добре. При последната им среща онази вечер в „Юстисен“ му се бе сторила малко по-ведра, сякаш вярваше, че нещата може и да се наредят, но сега очите ѝ бяха като на Хитра. Блуждаещи. Безжизнени.
Мунк стана и си взе цигарите от палтото в коридора.
— Тук ли да пуша, или на балкона?
Последното извика към банята, но Миа бе пуснала душа и не му отговори, затова избра балкона. Стоеше на студа и наблюдаваше как се стопява остатъкът от дневна светлина и стадион „Бишлет“ потъва заедно с целия град в непрогледен мрак.
Извратено изчадие.
Мунк запали цигара и бавно пое дима.
Не и пред хората си. Никога не си го позволяваше. Трезв. Премерен. Спокоен. Конструктивен. Затова бе началник — никога не показваше на другите какво му причиняват случаите, но у него се прокрадна безпокойство: гледката в Хюрюм не му даваше мира. Разследваха много престъпления. Непрекъснато възникваха случаи. И Мунк винаги съчувстваше на жертвите, на семействата им, за ужасната трагедия, сполетяла хората, изгубили близък. Само че обикновено те се подчиняваха на някаква логика. Случайна свада с нещастен изход. Саморазправа сред известните в града престъпни среди. Ревност. Най-често случаите, върху които работеше, издаваха известна човечност. Сигурно не бе правилно да се говори за човечно убийство, но при неговата професия — никога не го изричаше на глас, ала често си го мислеше — винаги изпитваше облекчение, когато намираше разбираема логическа връзка.