Не и този път.
Това бе дело на извратено изчадие.
Мунк си взе палтото от коридора, отново излезе на балкона и запали още една цигара. Видя как Миа, увита в кърпа, се измъква от банята и се насочва към една от стаите, вероятно към гардероба или към кашон с дрехи. Пак му стана мъчно заради всичко, заради цялата ситуация. Тя се бе отказала от действителността. Беше се спотаила на остров до устието на фиорда. Той я бе върнал. Използваха я, защото се нуждаеха от нея, а после просто я захвърлиха, изоставиха я. Не, не беше прав. Не те. Микелсон я остави на произвола на съдбата. Службата. Системата. Ако зависеше от Холгер Мунк, Миа щеше да прави каквото си поиска, стига само да е на работа при него.
— По-добре пуши вътре, ако ще държиш вратата отворена.
Миа излезе с усмивка от една от стаите, облечена в тесен черен панталон и бяло поло, свали увитата на главата ѝ хавлиена кърпа и започна да подсушава косата си с нея.
— Мамка му, извинявай — засмя се Мунк. Не се беше усетил, умът му бе другаде.
Хвърли цигарата на улицата, влезе и този път затвори вратата след себе си.
— Ако още бях следователка — Миа отново се усмихна, сядайки на дюшека до прозореца, — бих заключила, че щом самият Холгер Мунк се отбива случайно в неделя следобед с папка със снимки, там, сред хората, се е случило нещо наистина ужасно, а в управлението са отчаяни и ме връщат на работа.
Мунк се отпусна на белия стол без крака.
— Струваше ми известно усилие — кимна той.
— Значи, трябва да благодаря на теб. Това ли искаш да кажеш?
Мунк пак потърси иронична нотка в гласа ѝ, но и сега не намери такава. Звучеше облекчена, дори доволна. Мъртвият поглед, който го посрещна на вратата, слабо се оживи и сякаш оценяваше, че е дошъл.
— Какво имаме? — попита тя и остави кърпата на пода.
— Веднага ли искаш да видиш, или ще чуеш какво мисля аз?
— Наложително ли е да избирам? — Миа взе папката от масата.
Мунк видя как очите ѝ се променят, когато я отвори и започна да реди снимките на пода пред себе си.
— Намерихме я вчера преди обед — подхвана той. — В най-отдалечената част на Хюрюмлане. Няколкостотин метра навътре в гората. Някакъв турист, не — ботаник, се натъкнал на нея, искал да заснеме растение, намерил я е в това положение, посред…
— Ритуал — вметна отнесено Миа.
Мунк мълчеше, докато Миа подреждаше последните снимки.
— Прави такова впечатление, но…
— Какво? — За момент Миа вдигна очи от фотографиите.
— Да млъкна или…? — Мунк имаше усещането, че ѝ пречи.
— Не, извинявай, продължавай — промълви тя, отвори шишето с арманяк, оставено на пода, и напълни мръсната чаша до ръба.
— Както изглежда и както самата ти отбеляза, явно е ритуал — подхвана Мунк. — Перуката. Перата. Свещите. Положението на ръцете.
— Пентаграма — отбеляза Миа.
— Да, и Юлва каза така.
— Юлва ли?
— Прехвърлиха Шире. А тя тъкмо беше завършила Академията, така че…
— Като мен, нали? — подсмихна се Миа и отново сведе поглед към фотографиите.
— Не, ти така и не завърши — поправи я Мунк.
— И? Каква е сделката?
— За Юлва ли?
— Не, за мен. — Миа вдигна една от снимките. — С Микелсон. Какво се разбрахте този път? Нека позная. Връщат ме, ако обещая да продължа терапията.
— Да. — Мунк се надигна.
— Пуши вътре. Тук някъде има пепелник, в някой от шкафовете там горе — посочи Миа, без да откъсва поглед от снимките.
— Камила Грийн — обади се Мунк, след като отново седна и си запали цигара. — Седемнайсетгодишна. Дете от дом. Преди три месеца е подаден сигнал, че е изчезнала от някаква институция за младежи със затруднения, разсадник.
— Цветето в устата — забеляза Миа.
— Според първия доклад от аутопсията в стомаха ѝ е имало храна за животни.
— Какво? — Миа вдигна очи към него.
— Гранули — уточни Мунк.
— Мамка му. — Тя пак се загледа в снимките.
Отпи още една щедра глътка от чашата с алкохол. Сега очите ѝ бяха далечни — много пъти я бе виждал такава. Не беше там. Беше потънала дълбоко в мислите си и Мунк имаше чувството, че присъствието му в стаята изобщо не е необходимо, можеше просто да я остави сама.
Дори не забеляза, когато телефонът му иззвъня и той излезе на балкона, за да вдигне.
— Да? Мунк е на телефона.