Скачаш от стола.
— А, не! Само това не. Може и да не разбирам много от гени или информационна война, обаче съм гледал достатъчно криминални филми и знам как се ловят наивници. Не ща да спасявам никого, нито пък да загивам вместо някого. Търсете си глупак другаде.
— По-качествен от вас няма да намерим, повярвайте ни! — възкликва гласът. — Имам предвид спасител, а не глупак, да не си помислите нещо. Слушайте, мистър Ръсел. Казах ви вече, че от вас ни делят цели трийсет века. Действаме, така да се каже, на границите на възможностите си. Ако можехме, щяхме да се намесим пряко в събитията от началото на века, обаче не можем. Затова използваме косвен начин — да прехвърлим вас в онова време. Ако щете вярвайте, но методът носи лекомисленото название „билярден удар“. Също като в билярда — удряме топката, до която можем да стигнем, а тя продължава към недостъпната зона. Само че и тук срещаме затруднения. Нашите… как да ви го обясня… нашите компютри… прехвърлиха кандидатурите на всички живели между 1947 и 2012 година — това е подходящият период за действие. Но почти всеки човек е потребен за времето си, тъй че не може да бъде откъснат от него дори за неуловим миг. Открихме не повече от десетина подходящи кандидатури. Освен това желаният човек трябва умело да си служи с лъжа и измама, да е безскрупулен, настойчив, алчен и дори малко зъл. Вие просто сте роден за целта.
— Благодаря за комплиментите — озъбваш се ти. — Поласкан съм до немай къде… А какво ще получа срещу удоволствието да ви помагам?
— Искате да станете по-богат, нали? Милион? Десет милиона? Това е дреболия за нас.
— Хм… Добре, кажете каква е задачата.
— На 10 април 1912 година от Саутхемптън отплава най-модерният за времето си пътнически кораб. Наричаше се „Титаник“ и бе смятан за непотопим…
— И в крайна сметка потънал — прекъсваш го ти. — Това ми го разказахте вече. Значи искате да спася кораба, така ли?
— Кораба едва ли ще можете да спасите. Има едно нещо, наречено „инерция на времето“. Впрочем, опитайте и с кораба, макар че не ни се вярва да успеете. Би било чудесно, ако спасите поне нужния ни човек. Той се нарича Уилям Хигинс, на четиридесет и пет години е и работи като търговски пътник. Заминава за Америка, за да опита късмета си там. Вие трябва по някакъв начин да го спасите от удавяне.
— И с какво толкова е забележителен тоя Хигинс?
— Той лично — с нищо. Негови потомци обаче ще бъдат. Да не губим време, мистър Ръсел. Кажете просто: приемате или не?
Какво пък. Ако гласът говори истината, ще имаш материал за писане, какъвто не си и сънувал! Стига само да си държиш очите отворени, да поразпиташ този-онзи и ще станеш най-добрият специалист по катастрофата на Титаник… ако оцелееш след нея, разбира се. Тази мисъл те кара да трепнеш.
— Ами аз? Не трябва ли да спася и себе си?
— Не е необходимо — спокойно отвръща гласът. — Тялото ви в Англия от 1912 година ще бъде истинско, но съзнанието в него ще е само проекция на вашето съзнание. Когато умрете там, просто ще се пробудите тук.
Какво пък. Предложението е повече от странно, но такъв шанс се пада веднъж в живота — и то далеч не на всеки човек. Въздъхваш и неволно протягаш ръка към празния стол.
— Приемам.
Естествено, никой не стиска ръката ти. Само гласът сега звучи малко по-бодро.
— Добре. Утре вечер, в момента на заспиването си, ще се окажете в 1912 година. Това е. Довиждане засега!
— Ама чакайте! — сепваш се ти. — Няма ли поне да ми обясните…
Безполезно. Гласът замлъква, а заедно с него изчезва и усещането за нечие присъствие.
Мини на 107.
2
Измъкваш тенекиената кутия и се втурваш към кърмата. Когато заставаш пред човека, който изстрелва ракетите, той те поглежда недоволно.
— Какво търсите тук, сър? Бягайте при лодките. Корабът потъва!
— Искам да ви предам ето това.
Човекът вдига кутията към очите си, прочита надписа в слабото осветление… и се задъхва.
— Господи! Червени ракети!
След по-малко от минута в нощното небе полита червена ракета. Втора… трета… четвърта…
И изведнъж над целия „Титаник“ избухват викове на неописуема радост и надежда.
От неизвестния кораб също излита ракета!
Мини на 293.
3
Оглеждаш се светкавично. Точно в момента Кемиш най-сетне скланя да допие последната глътка. Никой от огнярите не е гледал към теб. Успех!
Слизаш с леко залитаща стъпка.
— Момчета, ами че там горе е истински ад! Все едно да стоиш на десет стъпки от гърлото на вулкан! Трябва да сте богове, за да работите толкова смело!
По черните, потни лица лъсват усмивки.