От всекидневната долетя глас.
— Ало? Полицията ли е?
Полиция? Той се замята бясно в леглото, като се мъчеше да отскубне ръцете си от оковите, и простена от болка, защото белезниците се впиха зад палеца му и олющиха кожата му. Успя да извие китките си и да хване с пръсти веригата между двете гривни. Белезници. Арматурно желязо. От баща си знаеше, че строителните материали почти винаги са направени да издържат на натиск само в едната посока, а изкуството да огъваш желязо владее онзи, който знае в каква посока то ще окаже най-слаба съпротива. Веригата между двете гривни на белезниците цели да попречи на закопчания да ги раздели, като я скъса.
Чуваше как сервитьорът продължава да говори по телефона. После изведнъж всичко утихна.
Опря мястото, където веригата се свързва с гривната, о решетката на леглото. Вместо да дърпа, започна да го извива. След четвърт въртене веригата заседна в решетката. Помъчи се да продължи, но без успех. При втория опит ръцете му се плъзнаха по желязото.
— Ало? — чу се гласът от всекидневната.
Пое си дълбоко въздух. Затвори очи. Пред купчините арматурно желязо на строителната площадка видя баща си по риза с къс ръкав. Повдига здравите си ръце и прошепва на невръстния си син: „Няма място за колебания. Само за силна воля. Желязото няма воля и затова винаги ще е губещо.“
Туре Бьорген барабанеше нетърпеливо с пръсти по огледалото с перленосива украса от мидени черупки в стил рококо. Собственикът на антиквариата, откъдето го купи, му обясни, че думата „рококо“ всъщност е обидна дума и произлиза от френското rocaille — „гротесков“. Впоследствие Туре си даде сметка, че именно този факт наклони везните в полза на решението да изтегли потребителски заем, за да се сдобие с дванайсет хиляди крони — толкова струваше огледалото.
От телефонната централа на полицията пробваха да го свържат с Отдела за борба с насилието, но понеже там никой не отговори, пробваха с дирекция „Защита на населението“.
Туре чу звуци от раздвижване в спалнята. В решетката на леглото издрънча желязо. Явно все пак „Стесолид“ не е най-ефективното приспивателно.
— Дирекция „Защита на населението“.
Плътният спокоен гласа в слушалката стресна Туре.
— Ало… ъъъ… обаждам се във връзка с наградата… за… онзи тип, дето застреля оня другия от Армията на спасението.
— С кого разговарям и откъде се обаждате?
— С Туре. От Осло.
— А по-конкретно?
Туре преглътна с пресъхнало гърло. По ред причини се бе възползвал от правото си на абонат, чийто номер да остава в тайна. Знаеше, че в момента на екрана на телефона в дирекция „Защита на населението“ е изписано „непознат номер“.
— Мога да ви помогна — гласът на Туре стана по-висок.
— Първо трябва да ми кажете…
— Той е при мен. Завързан.
— Да не би да ми съобщавате, че държите завързан човек в дома си?
— Ама нали е убиец. Опасен е, видях го да държи пистолет в ресторанта. Казва се Христо Станкич. Прочетох името му във вестника.
Събеседникът му явно обмисляше как да постъпи. След кратко мълчание се обади с плътния си, но малко по-ангажиран глас:
— Успокойте се. Кажете кой сте и къде се намирате и ще дойдем веднага.
— А наградата?
— Ако информацията ви наистина доведе до ареста на заподозрения, ще потвърдя, че сте ни помогнали.
— И ще си получа веднага наградата?
— Да.
Туре се замисли. За Кейп Таун. За старци, облечени като дядо Коледа, под палещите слънчеви лъчи. Телефонът изпращя. Пое си дъх да даде знак, че още не е затворил, и се вгледа в огледалото си на стойност дванайсет хиляди крони. В следващия миг Туре Бьорген осъзна три неща: пращенето не идва от слушалката; за 599 крони няма как да ти изпратят по пощата качествени белезници; най-вероятно това ще бъде последната Коледа в живота му.
— Ало? — обади се дежурният от полицията.
Туре Бьорген искаше да отговори, но тънък наниз от лъскави топчета, удивително наподобяващи украса за коледна елха, спря притока на въздух, необходим на гласните струни, за да произведат звук.