Деветнайсета глава
По заснежения път, обграден от двете страни с високи стени от изринат от платното сняг, в мрака пътуваше автомобил с четирима души.
— За „Йостгор“ се завива вляво — обади се Юн от задната седалка, обгърнал с ръка раменете на изплашената Теа.
Халвуршен зави. Хари гледаше светлинките от къщите, пръснати по високите части или между дърветата. Мигаха като фарове.
Когато Хари им каза, че апартаментът на Роберт вече не е безопасно скривалище, Юн сам предложи да отидат в „Йостгор“ и настоя да вземе Теа със себе си.
Халвуршен влезе в двора, разположен между бяла жилищна сграда и боядисана в червено плевня.
— Ще помоля съседа да дойде с трактора, за да ни направи пътека — обясни Юн, докато газеха през снега.
— В никакъв случай — възрази Хари. — Никой не бива да разбира, че сте тук. Дори хора от полицията.
Юн се приближи до стената, преброи пет дъски и бръкна под дървената облицовка.
— Ето — той вдигна ръката си. Държеше ключ.
Вътре цареше още по-суров студ. Сякаш боядисаните дървени стени се бяха превърнали в лед. Гласовете на премръзналите гости отекваха гръмко. Изтупаха снега от краката си и влязоха в просторна кухня с голяма маса, долап, пейка и камина в ъгъла.
— Ще запаля огън — от устата на Юн излезе пара. Той потърка ръце, за да ги стопли. — В раклата под пейката има дърва, но ще ни трябват още от бараката.
— Аз ще донеса — предложи услугите си Халвуршен.
— За да стигнеш дотам, ще се наложи да направиш пъртина. Под навеса има две лопати.
— Аз ще ви помогна — обади се Теа.
Снегът неочаквано спря и небето се проясни. Застанал до прозореца, Хари пушеше и наблюдаваше как Халвуршен и Теа чистят снега под млечната лунна светлина. В камината пращеше огън, а Юн, приклекнал до нея, се взираше в пламъците.
— Как прие приятелката ви новината за Рагнхил Гилстрюп? — попита Хари.
— Прости ми. Нали ви казах: с Рагнхил имахме връзка, преди да се влюбя в Теа.
Хари гледаше огънчето на цигарата си.
— Все още ли нямате предположения какво е правела Рагнхил Гилстрюп в апартамента ви?
Юн поклати глава.
— Не знам дали забелязахте, но най-долното чекмедже на бюрото ви изглеждаше разбито. Какво държите там?
— Лични вещи — сви рамене Юн. — Писма, такива неща.
— Любовни писма? Сред които писма от Рагнхил?
— Ами… — Юн се изчерви — … не си спомням. Повечето ги изхвърлих. Може да съм запазил едно-две. Това чекмедже го заключвам.
— За да не открие Теа писмата от Рагнхил, ако посети жилището ви сама?
Юн кимна.
Хари излезе на стълбите към двора, дръпна от цигарата, вече почти угарка, хвърля я в снега и извади мобилния си телефон. Гюнар Хаген вдигна на третото прозвъняване.
— Преместих Юн Карлсен — докладва Хари.
— Уточни.
— Няма нужда.
— Моля?
— В момента се намира на по-безопасно място. През нощта Халвуршен ще остане при него.
— Къде, Хуле?
— Тук.
Хари предчувстваше каква буря се задава, докато напрегнато очакваше реакцията на шефа си в утихналата слушалка. Най-сетне Хаген подхвана с тих глас, като изговаряше отчетливо всяка дума:
— Хуле, в качеството си на твой началник ти зададох съвсем конкретен въпрос. Отказът ти да ми отговориш представлява нарушение на служебна заповед. Ясно ли се изразих?
На Хари често му се искаше да е устроен другояче, да притежава инстинкт за самосъхранение в обществото като повечето хора. Но за жалост не беше такъв.
— Защо толкова настоявате да разберете, шефе?
— Не съм ти разрешил да ми задаваш въпроси, Хуле — гласът на Хаген трепереше от гняв. — Ясно?
Хари мълчеше. Когато чу как началникът му си поема дъх, допълни:
— В имението „Скансен“.
— Какво?
— Намира се на изток от Стрьомен — полицейския полигон в Льоренскуг.
— Добре.
Хари затвори и набра друг номер, докато наблюдаваше как Теа, осветена от луната, се взира към клозета. Бе спряла да рине сняг и силуетът ѝ бе замръзнал в странна, вцепенена поза.
— Да, моля.
— Скаре, обажда се Хари. Нещо ново?
— Не.
— Няма ли сигнали на очевидци?
— Нищо сериозно.
— Но хората звънят?
— О, да, научили са за наградата. Ако питаш мен, много лоша идея. Така само си създадохме още работа.
— Каква информация дават?
— Ами… каква… Описват разни мъже, които видели по улицата, и им приличали на Христо Станкич. Чакай да ти кажа най-забавния случай. Някакъв тип се обадил в дирекция „Зашита на населението“. Твърдял, че е завързал Станкич в дома си, и попитал дали това е достатъчно, за да получи наградата.