Бутна вратата с дулото на картечния пистолет, бързо прекрачи прага и се шмугна встрани, защото иначе рискуваше Станкич, ако изобщо се намираше там, да го види в силует. Долепи се до стената с пръст върху спусъка, докато чакаше очите му да привикнат към мрака.
На светлината, процеждаща се от процепа на вратата, видя голямо легло с месингови табли. Чифт голи крака се подаваха изпод завивката. Хари направи крачка напред, хвана завивката и я отметна.
— Мили боже! — възкликна Халвуршен.
Застанал на прага, той бавно отпусна ръката, която стискаше пистолета, и се вторачи изумен в леглото.
Огледа внимателно бодливата тел върху оградата. После се засили и скочи. Покатери се с бързи, ловки движения, както го бе учил Бобо. Пистолетът в джоба го смушка в стомаха, докато се премяташе от другата страна. Озова се върху заледен асфалт. На светлината от уличната лампа забеляза, че си е скъсал якето. От дълбок прорез в синия плат се подаваше бяла подплата.
Някакъв звук го стресна и той тутакси се скри в сянката на контейнерите в депото, подредени един върху друг в редици. Ослуша се и се огледа. Вятърът свирукаше лекичко в изпочупените прозорци на близката тъмна, полусрутена барака.
Кой знае защо го обзе усещането, че го наблюдават. Не, чувстваше се не точно наблюдаван, а разкрит, разобличен. Сякаш някой знаеше къде се е скрил, без непременно да го е видял. Огледа внимателно осветената част от оградата за евентуална алармена система. Нищо.
Обходи две редици с контейнери, преди да намери отворен. Влезе в непрогледния мрак и веднага осъзна, че ако заспи вътре, ще замръзне. Затвори вратата. Усети как въздухът се раздвижи, все едно се озова в подвижна маса.
В краката му прошумоляха вестници. Трябваше да се стопли някак.
Излезе навън. Обзе го същото усещане, че го наблюдават. Приближи се до бараката и отпори една дъска. Нещо сякаш обикаляше наоколо. Но колкото и да се взираше, виждаше само примигващи светлини от гостоприемните хотели около Централната гара и тъмната врата към тазвечершното си убежище. Отпори още две дъски и се върна при контейнера. Върху снега имаше следи от лапи. От големи лапи. Куче-пазач. Кога се бяха появили тези следи? Отчупи малки трески от дъските и ги нареди до стената в контейнера. Остави вратата открехната с надеждата част от дима да излиза навън. Кутията с кибрит от стаята в приюта държеше в джоба с пистолета. Запали вестниците, пъхна ги под треските и заслони огъня с ръце. По ръждивочервената стена пропълзяха малки пламъчета.
Сети се с колко ужасени очи го гледаше сервитьорът, докато се взираше в дулото на пистолета. Изпразни джобовете си — само дребни пари. Нямал други. Стигнаха за един хамбургер и билет за метрото. Но не и за място, където да се скрие, да се стопли, да поспи. Освен това сервитьорът прояви удивителната глупост да признае, че го е издал и полицаите ще пристигнат всеки момент. Наложи му се да направи каквото трябва.
Пламъците осветиха снега навън. Чак сега забеляза множеството следи от лапи пред входа. Странно защо не ги видя преди. Слушаше напрегнато собственото си дишане, което отекваше в желязната кутия. Сякаш вътре имаше още някой. Проследи отпечатъците по снега и се вцепени. Следите от стъпките му се пресичаха с тях. Върху един отпечатък от обувката си видя друг, по-малък — от кучешка лапа.
Затвори вратата рязко и огънят угасна. Само краищата на вестниците тлееха леко в непрогледния мрак. Задиша на пресекулки. Там, навън, някакво същество го дебнеше, усещаше миризмата му и я разпознаваше. Притаи дъх и разбра: въпросното същество не беше навън. И чуваше не ехо от собствения си дъх, а чуждо дихание. Тук, вътре. Посегна панически да извади пистолета. Как така не изръмжа и не издаде нито звук, мина му през ума. Дори в момента, когато кучето скочи, се чу само леко дращене с нокти върху железния под. Едва успя да вдигне ръка, когато челюстите на животното захапаха ръката му, а болката раздроби мислите му на хиляди парченца.
Хари огледа леглото и онова, което по всяка вероятност беше Туре Бьорген.
Халвуршен застана до него.
— Мили боже — прошепна той. — Какво се е случило тук?
Без да отговори, Хари свали ципа на черната маска върху лицето на мъжа и я разтвори. Заради начервените устни и грима около очите приличаше много на Робърт Смит, вокалистът на „Дъ Кюър“.
— Това ли е сервитьорът, с когото разговаря в „Бискит“? — попита Хари, докато обхождаше стаята с поглед.