— All right — съгласи се Алберт Гилстрюп, изричайки израза с английско произношение. — Ще говорим с вас при едно условие, Хуле: да останем с вас насаме, а помощникът ви да изчака навън.
— Не работим по този начин — възрази Хари.
— Имаме желание да ви сътрудничим, Хуле, но изискванията ни не подлежат на обсъждане. В противен случай ще говорите само с адвоката ми като посредник. Ясно?
Хари чакаше обичайния прилив на гняв. Но той не се появи. Вече не се съмняваше: наистина остарява. Кимна на Халвуршен. Младият полицай, доста изненадан, стана и излезе. Алберт Гилстрюп изчака вратата да се затвори и подхвана:
— Със сина ми познаваме Юн Карлсен. Рагнхил организира среща с него в качеството му на икономически съветник в Армията на спасението. Отправихме му предложение — много изгодно предложение за него — но той ни отказа. Без съмнение човек с висок морал и принципи. Не е изключено да е изпробвал чара си върху Рагнхил, разбира се. Едва ли е бил първият. Извънбрачните приключения в наши дни отдавна вече не се смятат за сензация. Един факт обаче е достатъчен, за да опровергае несъстоятелността на намека ви: самата Рагнхил. Повярвайте ми, познавам снаха си не от вчера. Тя беше не просто скъп член от нашето семейство, а и жена с надежден характер.
— А ако ви кажа, че снаха ви е имала ключ за жилището на Юн Карлсен?
— Не желая да слушам повече за тази история! — извика гръмко Алберт Гилстрюп.
Хари погледна стъклената стена и отражението на Мадс Гилстрюп в нея. Бащата продължи:
— Нека преминем направо към въпроса защо настояхме за среща лично с вас, Хуле. Тъй като оглавявате разследването, обещаваме ви премия, ако успеете да заловите виновника за убийството на Рагнхил. В цифрово изражение двеста хиляди крони. При пълна дискретност.
— Моля?
— All right. Сумата подлежи на договаряне. За нас важното е случаят да се разглежда с приоритет пред всички останали.
— Да не се опитвате да ме подкупите?
— Изразявате се прекалено драматично — усмихна се кисело Алберт Гилстрюп. — Помислете, не бързайте. Ако искате, дарете парите на фонда за овдовели съпруги на полицаи. Няма да ви се месим.
Хари мълчеше. Алберт Гилстрюп плесна с длани по масата.
— Е, срещата приключи. Не бъдете толкова консервативен, старши инспекторе.
Халвуршен се прозяваше, докато стъкленият асансьор слизаше безшумно и меко. Точно така сигурно се чувстват снежинките, които се сипят в коледните песни, помисли си младият полицай.
— Защо не изгони бащата веднага? — попита той.
— Защото ме заинтригува — отвърна Хари.
— Какво ти каза, докато стоях навън?
— Че Рагнхил била страхотен човек и е изключено да е поддържала любовна връзка с Юн Карлсен.
— Той вярва ли си?
Хари сви рамене.
— За какво друго говорихте?
Хари се поколеба.
— За нищо особено.
Загледа се в зеления оазис с фонтан сред мраморната пустиня.
— За какво мислиш? — поинтересува се Халвуршен.
— Не съм сигурен. Видях как Мадс Гилстрюп се усмихва.
— Какво?
— Забелязах отражението му в стъклото. Направи ли ти впечатление, че Алберт Гилстрюп прилича на дървена кукла? Като онези, които използват вентрилоквистите?
Халвуршен поклати глава.
Тръгнаха по „Мункедам“ към Концертната зала. По тротоара сновяха забързани хора, натоварени с коледни покупки.
— Малко свеж въздух — Хари се сви във връхната си дреха. — Жалко, че заради студа вредните газове слизат надолу. Ще задушат целия град.
— Пак ми се струва за предпочитане вместо застоялия мирис на афтършейв в офисите на Гилстрюп.
Пред служебния вход на Концертната зала висеше плакат с реклама за коледния концерт на Армията на спасението. На тротоара под плаката момче протягаше ръка към минувачите с празна картонена чаша в нея.
— Ти излъга Бьорген — установи Халвуршен.
— Ами?
— До две години наказание за притежание на „Стесолид“? Освен това откъде знаеш, че Станкич няма деветима жадни за мъст братя?
Хари сви рамене и си погледна часовника. Закъсняваше за срещата на анонимните алкохолици. Реши, че е време да чуе Божиите слова.
— А когато Исус се върне на земята, кой ще го познае? — извика Давид Екхоф и пламъкът на свещта пред него се наведе. — Ами ако Спасителя е сред нас, в този град?
Сред множеството, събрало се в просторното, боядисано в бяло скромно обзаведено помещение премина глух шепот. В Храма нямаше нито олтарно изображение, нито преграда между олтара и останалата част на църквата. Само пейка за покаялите се делеше множеството и подиума, където миряните да коленичат и да признаят греховете си. Комендантът огледа паството си и продължи след кратка, преднамерена пауза: