— Защото макар Матей да пише, че Спасителя ще дойде в славата Си, и всички ангели с Него, пише и друго: „странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.“
Давид Екхоф си пое дъх, прелисти на следващата страница, вдигна очи към събралите се и продължи да говори, без да поглежда в книгата:
— „Тогава те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците — в живот вечен.“
След като комендантът приключи речта си, дадоха думата на онези от явилите се, които искат да споделят свои религиозни изживявания. Възрастен мъж разказа за битката на Стурторве, когато удържали победата с Божието слова в името на Исус и на безстрашието. След стареца на подиума излезе млад мъж и извести, че ще приключат срещата с изпълнение на псалм 617. Мъжът застана пред оркестъра от осмина униформени музиканти с духови инструменти и Рикард Нилсен на голям барабан, и започна да отброява. След известно време диригентът се обърна към миряните и те се включиха. Песента отекна мощно в храма:
— „Нека се вее знамето на спасението, напред към свещената война!“
После Давид Екхоф отново застана зад катедрата:
— Скъпи приятели, позволете ми да завърша тазвечершната ни среща с една радостна новина. От кабинета на министър-председателя днес потвърдиха, че господин премиерът ще присъства на традиционния ни коледен концерт.
Бурни аплодисменти посрещнаха известието. Хората тръгнаха бавно към изхода, разговаряйки оживено помежду си. Само Мартине Екхоф не бързаше да си върви. Седнал най-отзад, Хари я гледаше как се задава между пейките, облечена във вълнена пола, черни чорапи, с кубинки също като него и бяла плетена шапка. Първоначално Мартине го погледна, без да го познае. После обаче лицето ѝ грейна. Хари стана.
— Здравейте — поздрави го тя, наклони глава и се усмихна. — Какво ви води насам? Работа или духовна жажда?
— Баща ви определено умее да говори пред публика.
— Ако беше член на Петдесетнишката църква, отдавна да е станал световна звезда.
Хари зърна за секунда Рикард в тълпата зад гърба ѝ.
— Имам няколко въпроса към вас — призна той. — Ако не възразявате да повървим в студа, ще ви изпратя до вас.
Мартине се смути.
— Ако се прибирате, разбира се — побърза да уточни Хари.
Мартине се огледа.
— Предпочитам аз да ви изпратя до вашето жилище, нали и без това ми е по път.
Навън студеният плътен въздух имаше вкус на мазно и изгорели газове.
— Ще бъда директен — подхвана Хари. — Познавате и Юн, и Роберт. Според вас Роберт имал ли е причини да желае смъртта на брат си?
— Какво?
— Помислете добре, преди да ми отговорите.
Вървяха внимателно, за да не се подхлъзнат. Минаха със ситни крачки покрай вариете „Паякът“. По тротоарите вече не се виждаха хора. Коледното оживление наближаваше своя край, но по улица „Пилестреде“ такситата продължаваха да сноват напред-назад с празнично облечени пияни пътници.
— Роберт беше наистина малко буен, но убиец? — Мартине поклати категорично глава.
— Може да е накарал друг да го свърши — предположи Хари.
— Така или иначе не съм била близка с двамата братя — сви рамене Мартине.
— Защо? Нали сте израснали заедно.
— Да, но аз не общувах твърде с връстниците си. Чувствах се най-добре сама. Като вас.
— Като мен ли? — изненада се Хари.
— Вълкът единак винаги надушва себеподобните си — погледна закачливо Хари. — Сигурно сте били от онези момчета, които следват своя път: интересни и недостъпни.
Той се усмихна и поклати глава. Минаха покрай варелите с петрол пред полусрутената, но пъстра фасада на „Блиц“. Хари посочи:
— Помните ли как анархисти и комунисти окупираха сградата през 1982-а? Имаше концерти на пънк групи като „Месо“ и „Най-лошите момчета“?
— Не — засмя се Мартине. — Тогава тъкмо започвах училище. А и „Блиц“ не беше сред местата, където се подвизават хора от Армията на спасението.
— Да — усмихна се криво Хари. — Аз обаче ходех там. В началото се надявах, че „Блиц“ е за такива като мен, за аутсайдери. Но и там не успях да се приобщя. Защото в крайна сметка в средите около „Блиц“ на почит пак са униформите и груповото мислене. Пред демагозите се открива поле за изява, каквото…