Хари млъкна, но Мартине довърши изречението му:
— Каквото тази вечер се откри пред баща ми в Храма?
Хари зарови ръцете си още по-дълбоко в джобовете.
— Исках да кажа, че човек е осъден на самота, ако иска да открие отговорите със собствения си ум.
— И до какъв отговор стигна вашият самотен ум? — Мартине го хвана под ръка.
— И Юн, и Роберт са имали любовни приключения. Какво толкова специално намират в Теа, че не могат да я разделят?
— Роберт харесвал ли е Теа? Не съм останала с такова впечатление.
— По думите на Юн е точно така.
— Е, не съм общувала много с тях. Спомням си, че Теа беше много популярна сред момчетата в „Йостгор“. Състезанието започва рано.
— Какво състезание?
— Момчетата с амбиции да станат офицери, трябва да се оженят за момиче от редиците на Армията.
— Трябва? — слиса се Хари.
— Не знаехте ли? Ожениш ли се за човек извън редиците на Армията, по принцип изгубваш работата си. Цялата система за повишенията се основава на идеята офицерите да живеят заедно. Нарича се обща съдба.
— Звучи ми много строго.
— Работим във военна организация — обясни Мартине без оттенък на ирония в гласа.
— И момчетата са знаели, че Теа ще стане офицер? Макар да е момиче.
Мартине поклати глава с усмивка.
— Явно не сте добре запознат с Армията на спасението. Две трети от офицерите са жени.
— Но комендантът е мъж? Мениджърът — също?
Мартине кимна.
— Основателят ни Уилям Бут твърди, че най-добрите му войници са жените. И въпреки това и в Армията се повтаря познатия в обществото модел: празноглави, самоуверени мъже командват интелигентни жени със страх от високото.
— Значи момчетата всяко лято се съревноваваха кой ще спечели привилегията да командва Теа?
— Да, в продължение на няколко години. После обаче Теа спря да идва в „Йостгор“ и проблемът се реши от само себе си.
— Защо е престанала да идва?
— Вероятно е изгубила желание — сви рамене Мартине. — Или родителите ѝ не са разрешили. Толкова много тийнейджъри на едно място двайсет и четири часа в денонощието… сещате се.
Хари кимна, но не го бе преживял лично. Не бе ходил дори на конфирмационен лагер. Двамата с Мартине поеха по улица „Стенберг“.
— Тук съм се родила — обясни тя и посочи стената около Държавната болница, вече почти разрушена.
Не след дълго проектът „Парк «Пилестреде»“ щеше да добие завършен вид.
— Запазиха сградата с родилното отделение и преустроиха залите в апартаменти — сети се Хари.
— Нима има изобщо хора, които живеят там? Като си помисля само какво е ставало вътре. Аборти и…
— Понякога, докато се разхождаш тук в полунощ, още се чуват детски писъци — кимна Хари.
— Невъзможно! — очите на Мартине се разшириха. — Шегувате се, нали?
— Е, сигурно писъците са от децата, преместили се да живеят там с родителите си — предположи Хари и тръгна по улица „Софие“.
Мартине го цапна закачливо по рамото.
— Не се шегувайте с духовете. Вярвам в тях.
— И аз, и аз.
Мартине престана да се смее.
— Ето тук живея — Хари посочи светлосиня входна врата.
— Нямате ли още въпроси?
— Имам, но ще почакат до утре.
Тя наклони глава:
— Не се чувствам изморена. Имате ли чай?
Върху снега по улицата хрущяха гумите на задаващ се автомобил. Спря петдесет метра по-надолу и ги заслепи със синьо-белите си фарове. Хари огледа замислено Мартине, докато търсеше ключовете.
— Имам само нескафе. Вижте, по-добре да не…
— Обичам нескафе — прекъсна го Мартине.
Хари посегна да отключи, но Мартине го изпревари и бутна светлосинята порта. Тя се хлопна зад тях в рамката, но не се затвори плътно.
— Заради студа е — промърмори той. — Цялата сграда се свива.
Двамата се качиха по стълбите и влязоха в жилището му.
— Много е подредено — похвали го Мартине, докато си събуваше ботушите в коридора.
— Нямам много вещи — обясни от кухнята Хари.
— Кои са ти любими?
Хари се позамисли.
— Плочите.
— А не фотоалбумите?
— Не, не вярвам в тях.
Мартине влезе в кухнята и седна на един стол. Хари наблюдаваше крадешком как свива крака под дупето си с движенията на котка.
— Какво означава „не вярвам в тях“? — попита тя.
— Влияят пагубно върху способността ми да забравям. Мляко?