— Например някой от Армията на спасението знае ли за него?
— Да. Давид Екхоф. Другите също. През лятото той държа… дума… след празнична вечеря в „Йостгор“.
— Искате да кажете реч?
— Да. Разказа за mali spasitelj. Той още воювал. Войната никога няма да свърши, каза Екхоф. И за Армията на спасението.
— Нима комендантът наистина е казал такова нещо? — изненада се Беате, докато шофираше в осветения тунел „Ибсен“.
Тя намали и се нареди зад автомобилната колона.
— Според господин Михолеч — уточни Хари. — Всички са присъствали на речта. Включително и Роберт.
— И ти предполагаш, че думите му са подсетили Роберт да наеме убиец?
Беате барабанеше нервно с пръсти по волана.
— Не е изключено. Знаем със сигурност, че Роберт е бил в Загреб. Той е знаел за връзката на Юн с Теа, значи е имал мотив. — Хари потърка замислено брадичката си. — Беате, ще уредиш ли обстоен медицински преглед на София? Ако не греша, лекарите ще открият и друго освен синината на челото ѝ. Ще се опитам да хвана полета за Загреб.
Беате го стрелна със строг поглед.
— Ако ще пътуваш в чужбина, редно е или да отидеш там с цел да съдействаш на местната полиция в съответната държава, или на почивка. Инструкциите ясно…
— Второто — прекъсна я Хари. — Ще си направя кратка коледна екскурзия до Хърватия.
Беате въздъхна.
— Тогава се надявам да дадеш малко почивка и на Халвуршен. Възнамеряваме да посетим родителите му в Стайншер. Ти как ще празнуваш?
Мобилният телефон на Хари звънна и той започна да рови в джобовете на якето си, докато отговаряше на Беате:
— Миналата година празнувах с Ракел и Олег. По-миналата с татко и Сьос. Тази година не ми е останало време да обмислям къде ще отбележа празника.
Пред очите му изплува образът на Ракел. Изведнъж разбра, че неволно е натиснал копчето за приемане на разговора. Чу смеха ѝ в ухото си.
— Ела у нас — покани го тя. — На Бъдни вечер вратите на „Фюрлюсе“ са отворени за всички и имаме нужда от доброволци.
След две секунди Хари осъзна, че не е Ракел.
— Обаждам се само да ти се извиня за снощи — продължи Мартине. — Нямах намерение да изхвърча така от апартамента ти. Просто малко се разстроих. Получи ли отговори на въпросите си?
— А, ти ли си? — попита Хари, като се стараеше да звучи неутрално, но забеляза бързия поглед на Беате, поредно доказателство за завидната ѝ социална интелигентност. — Може ли да се чуем по-късно?
— Разбира се.
— Благодаря.
— Няма защо — зад привидната сериозност в гласа ѝ прозираше весел смях. — Само да те питам нещо.
— Да?
— Какво ще правиш в четвъртък? Тържеството ще е съвсем скромно.
— Още не знам.
— Имаме още един билет за коледния концерт на Армията на спасението.
— Добре.
— Не ми звучиш особено ентусиазиран.
— Извинявай. В момента положението е много напрегнато, а и нямам официални дрехи.
— Да, и артистите са прекалено сковани и скучни.
— Не казах това.
— Но аз го казах. Не се изразих точно: не ние, а аз имам допълнителен билет за концерта.
— Нима?
— Открива ти се възможност да ме видиш в рокля. Роклята, която съм предвидила за празненството, ми стои добре. Липсва ми само висок мъж с подходящ ръст. Помисли си.
— Благодаря за поканата, ще помисля — засмя се Хари.
— Няма защо.
Беате не коментира чутото, след като Хари затвори. Подмина с дискретно мълчание глуповатата усмивка, залепнала упорито на лицето му въпреки опитите да я потисне. Отбеляза само, че ако се вярва на прогнозата, снегорините ще имат доста работа. Понякога Хари се питаше дали Халвуршен осъзнава какъв късмет е извадил с това момиче.
Все още никаква следа от Юн Карлсен. Мъжът на тротоара се изправи. Крайниците му се бяха вцепенили от студа, който сякаш идваше дълбоко от земните недра и се бе просмукал в цялото му тяло. Щом тръгна, кръвта се раздвижи в краката му. Даже посрещна болката с радост. Нямаше представа колко часа седя с кръстосани крака и картонена чаша пред себе си, докато наблюдаваше кой влиза и излиза от жилищната сграда на улица „Гьотеборг“, но вече бе започнало да се смрачава. Бръкна в джоба си.
Парите в картонената чаша щяха да му стигнат за кафе, нещо малко за хапване, а вероятно и за кутия цигари.
Забърза към кръстовището. Там се намираше кафенето, откъдето му дадоха картонената чаша. На стената видя телефон, но не посмя да се обади. Спря пред заведението, свали синята качулка на якето и се огледа във витрината. Нищо чудно, че минувачите го вземаха за окаян бездомник. Брадата му бе пораснала, а по лицето му личаха сажди от огъня в контейнера.