Хари огледа помещението и погледът му се спря върху барплота. Приличаше на лавка за кренвирши. В момента там нямаше клиенти, а барманът вършеше три неща едновременно: полираше стъклена чаша, коментираше гръмко футболния мач по телевизията с мъжете на съседната маса и зорко следеше всяко движение на Хари.
Полицаят предположи, че е дошъл точно където трябва, и се насочи право към барплота. Барманът прокара длан по косата си, зализана назад и лъщяща от брилянтин.
— Da?
Хари се помъчи да игнорира бутилките, наредени на рафта зад бармана. Въпреки това вече бе забелязал присъствието на стария си приятел и отколешен враг Джим Бийм. Барманът проследи погледа му и посочи въпросително четвъртитата бутилка с кафява течност.
Хари поклати отрицателно глава. Пое си дъх. Не усложнявай нещата, каза си наум.
— Mali spasitelj — рече той тихо, за да го чуе само барманът. — Търся Малкия спасител.
Барманът го огледа изпитателно и отговори на английски с твърд немски акцент:
— Не познавам никакъв спасител.
— Един приятел от Вуковар ми каза, че mail spasitelj може да ми помогне.
Хари извади кафявия плик от джоба на якето си и го сложи върху барплота.
Барманът погледна плика, но не посегна към него.
— Ти си полицай — отсече той.
Хари поклати глава.
— Лъжеш — настоя барманът. — С влизането ти разбрах какъв си.
— Прав си. Работих в полицията дванайсет години, но напуснах.
Хари погледна бармана право в очите. Питаше се за какво ли е бил осъден. Мускулите и татуировките подсказваха, че за провинението му вероятно се полага дълъг престой зад решетките.
— Тук не живее никакъв спасител. Познавам всички.
Барманът се канеше да му обърне гръб, но Хари се пресегна над плота и го сграбчи за рамото. Барманът погледна ръката му. Бицепсът му се изду. Хари отпусна захвата.
— Наркодилър застреля сина ми пред училището му, защото детето го заплашило, че ще го издаде на директора.
Барманът мълчеше.
— Беше само на единайсет години — продължи Хари.
— Нямам представа защо ми разказваш всички тези неща.
— За да разбереш защо няма да мръдна оттук, докато някой не обещае да ми помогне.
Барманът кимна. Въпросът му дойде като гръм от ясно небе:
— Как се казваше детето ти?
— Олег.
Двамата се измериха с поглед. Барманът присви око. Хари усети как мобилният телефон вибрира в джоба му, но не вдигна.
Барманът сложи длан върху кафявия плик и го плъзна към Хари:
— Няма нужда. Как се казваш и в кой хотел си отседнал?
— Дойдох направо от летището.
— Напиши си името върху тази салфетка и отиди в хотел „Балкан“ до железопътната гара. По моста и само направо. Като се настаниш, чакай да се свържат с теб.
Канеше се да зададе въпрос, но барманът се обърна към телевизора и отново се зае да коментира мача.
Излезе навън. Извади телефона си. Имаше пропуснато повикване от Халвуршен.
— Do vraga! — простена той. — По дяволите!
Снегът по улица „Гьотеборг“ приличаше на ален шербет.
Чувстваше се объркан. Всичко стана за секунди. Изстреля последния си куршум по бягащия Юн Карлсен, но вместо него улучи фасадата на сградата. Мишената се вмъкна вътре и изчезна.
Приклекна. Усети как окървавеното парче стъкло разпра плата на якето му. Полицаят лежеше проснат по корем. Снегът лочеше жадно кръвта, която течеше от раната на врата му.
Огнестрелно оръжие, сети се той, хвана простреляния за рамото и го обърна по гръб. Трябваше му пистолет. Вятърът лъхна и отметна косата от неестествено бледото лице. Бързо прерови джобовете на палтото му. Кръвта продължаваше да тече, плътна и алена. Усети как устата му се пълни с кисел вкус на жлъчка, обърна се и върху леда плисна жълтото съдържание на стомаха му. Избърса се. Джобовете на панталоните. Намери портфейл. А на кръста? Проклятие, нали си полицай, къде ти е пистолетът, щом си тръгнал да залавяш престъпник!
Иззад ъгъла се появи кола. Насочи се към него. Грабна портфейла, стана, пресече улицата и продължи нататък. Колата спря. Не бива да тича. Хукна.
Подхлъзна се по тротоара пред магазина на ъгъла и падна на хълбок, но веднага се изправи, без да усети болка. Продължи към парка по същия път, по който избяга от полицията последния път. Всичко се превърна в безкраен кошмар, низ от безсмислено повтарящи се събития. Дали започваше да полудява, или тези неща наистина се случваха? В гърлото му пареха студеният въздух и вкусът на жлъчка. Пое по улица „Марквайен“ и чу първите полицейски сирени. Почувства го. Беше спасен.