Наля течност от малка бутилка в чаената лъжичка.
— Какво е това?
— Вода и аскорбинова киселина.
Кристофер отвори пликчето, изсипа цялото му прахообразно съдържание в лъжичката и ловко премести кибритената клечка в другата си ръка.
— Много те бива, Кристофер.
Мъжът наблюдаваше как наркоманът долепи клечката до долната част на лъжичката и едновременно извади нова клечка, готов всеки момент да я запали.
— На „Плата“ съм известен като Нетрепващата ръка.
— Не се учудвам. Слушай, трябва да се омитам. Хайде да си разменим връхните дрехи. С моята ще преживееш нощта.
Кристофер огледа тънкото си дънково яке, после дебелото синьо яке на мъжа.
— Ама ти сериозно ли?
— Да, съвсем сериозно.
— Мамка му, колко мило от твоя страна. Само изчакай да си бия дозата. Ще ми държиш ли клечката?
— Няма ли да е по-лесно да държа спринцовката?
Кристофер го погледна мнително.
— Ей, може да съм още зелен, но няма да се хвана на най-изтъркания наркомански трик. Дръж клечката.
Мъжът се подчини. Прахът се разтвори във водата и се превърна в бистра кафява течност. Кристофер потопи парче памук в лъжичката.
— За да не останат гадости в наркотика — обясни той, преди мъжът да го е попитал.
Кристофер изсмука течността със спринцовката през памука и сложи иглата.
— Виждаш ли колко гладка кожа имам? Нито един белег. Дебели, хубави вени. Направо девствен терен, както казват „колегите“. След няколко години обаче ръцете и краката ми ще бъдат покрити с възпалени корички. Вече няма да ми викат Нетрепващата ръка. Всичко това го знам, но пак продължавам да се друсам. Голяма съм откачалка, а?
Докато говореше, Кристофер раздруса спринцовката, за да я охлади. Стегна ръката си с гумен маркуч и заби върха на иглата във вената, която се виеше като синя змия под кожата му. Металът проникна в кръвоносния съд. Кристофер вкара хероина в кръвообращението си. Клепачите му се спуснаха наполовина, устата му се разтвори. Главата му се отпусна назад. Очите му се спряха върху висящия кучешки труп.
Мъжът постоя известно време, загледан в Кристофер. После хвърли изгорялата кибритена клечка и разкопча ципа на синьото яке.
Когато най-сетне Хари отговори, Беате чуваше гласа му съвсем слабо заради дисковерсията на „Jingle Bells“, която кънтеше зад него. Все пак усети, че е пиян. Не защото фъфлеше, а защото артикулираше думите прекалено отчетливо. Беате го осведоми за състоянието на Халвуршен.
— Сърдечна тампонада? — извика въпросително Хари.
— Вътрешни кръвоизливи, които изпълват областта около сърцето с кръв и то не може да я изпомпва ефективно. Наложи се лекарите да източат голямо количество кръв. В момента е стабилизиран, но още е в кома. Остава ни само да чакаме. Ще ти звънна, ако има промяна.
— Благодаря. Нещо друго?
— Хаген изпрати Юн Карлсен и Теа Нилсен обратно в „Йостгор“ с две „бавачки“. А аз говорих с майката на София Михолеч. Обеща ми още днес да заведе дъщеря си на лекар.
— Мм. А какво ти обясниха от Ветеринарния институт за парченцата месо в стомаха на Станкич?
— Предположението им за китайски ресторант се базирало върху факта, че единствено в Китай се поднася такова месо.
— Какво месо?
— Кучешко.
— Кучешко ли? Я чакай!
Музиката се изгуби. В слушалката се чуваше автомобилен трафик. После пак гласът на Хари:
— В Норвегия не се сервира кучешко месо.
— Точно това е странното. Служителите във Ветеринарния институт успяха да определят породата и утре ще се обадя в Норвежкия киноложки клуб. Разполагат с регистър на всички чистокръвни кучета и на техните собственици.
— Не виждам как това би ни помогнало. В Норвегия сигурно има около сто хиляди кучета.
— Четиристотин хиляди. Всяко пето домакинство отглежда поне един лаещ домашен любимец. Проверих. Обаче в случая става дума за рядко срещана порода. Чувал ли си за черен мецнер?
— Повтори, ако обичаш.
Тя повтори. В продължение на няколко секунди Беате чуваше само шума от уличното движение в Загреб. После Хари възкликна внезапно:
— Ама това е напълно логично! Мъж без покрив над главата си. Как не се сетих по-рано!
— За какво да се сетиш?
— Знам къде се крие Станкич.
— Какво?
— Свържи се е Хаген и поискай да мобилизира екип „Делта“ за въоръжена акция.
— Къде? Какви ги говориш?
— В депото за контейнери до пристанището. Станкич се е скрил в някой от контейнерите.
— Откъде знаеш?
— В Осло няма много места, където можеш да хапнеш черен мецнер. Погрижи се „Делта“ и Фалкайд да обградят депото с непробиваема стена, докато пристигна утре с първия полет. В никакъв случай да не го арестуват преди идването ми. Ясно?