След като прекрати разговора с Беате, Хари остана на улицата, загледан в хотелския бар. Оттам бумтеше еднообразна електронна музика. А вътре го чакаше полупразна чаша с отрова.
Пипна го. Малкия спасител вече нямаше къде да избяга. Нужна беше само трезва мисъл и нетрепваща ръка. Мислеше за Халвуршен и за сърцето му, което се давеше в кръв.
Беше изправен пред избор: или да се качи в стаята си, където вече не бе останал алкохол, да заключи вратата и да изхвърли ключа през прозореца; или да влезе в бара и да пресуши чашата си. Пое си дъх разтреперан и изключи мобилния си телефон. Влезе в заведението.
Служителите отдавна се разотидоха от щабквартирата на Армията на спасението, но в кабинета на Мартине продължаваше да свети. Тя набра номера на Хари Хуле. Питаше се кое го прави толкова привлекателен в нейните очи. Възрастта му? Загадъчната обвивка, под която вероятно се крият силни емоции? Или усещането за безнадеждност, лъхащо от цялата му осанка? Случката с отхвърлената обожателка пред апартамента му не я изплаши, нито я отблъсна. Точно обратното: Мартине още по-силно искаше да… какво всъщност искаше? Простена, когато операторът ѝ съобщи, че телефонът на абоната е изключен или се намира извън обхват. Обади се на „Телефонни услуги“ и си записа номера на стационарния му телефон на улица „Софие“. Сърцето ѝ подскочи, когато чу гласа му. Оказа се записано обръщение, подканващо обадилия се да остави съобщение на гласовата му поща. Удава ѝ се идеален повод да се отбие в дома му след работа, а той не си е вкъщи! Мартине му съобщи, че трябва да му даде билета за коледния концерт предварително, защото ще бъде ангажирана с организацията цял ден.
Затвори. Внезапно забеляза, че някой я гледа от вратата.
— Рикард! Не прави така. Изплаши ме.
— Извинявай. Каня се да си тръгвам и реших да проверя дали съм последен. Да те закарам ли?
— Благодаря, но…
— И без това вече си се облякла. Хайде, тъкмо ще ти помогна да изключиш алармата.
Рикард се разсмя с типичния си насечен смях. Миналата седмица Мартине задейства два пъти алармената система по погрешка, когато си тръгваше от щабквартирата, и се наложи Армията да плати неустойка на охранителната фирма.
— Добре — съгласи се тя. — Благодаря ти.
— Няма… за какво — подсмръкна Рикард.
Сърцето му блъскаше като лудо. Усещаше миризмата на Хари Хуле. Затвори внимателно вратата и затърси опипом ключа за осветлението. В другата си ръка държеше пистолета насочен към леглото, чиито смътни очертания различи в мрака. Пое си дъх и включи осветлението. Светлината окъпа спалнята — почти гола стая с обикновено легло, оправено и празно. Така изглеждаше и останалата част от апартамента. Вече бе проверил другите стаи. Тук, в спалнята, пулсът му се успокои. Хари Хуле не си беше вкъщи.
Прибра празния си пистолет в джоба на мръсното дънково яке и вътре напипа ароматизиращите таблетки от писоара на Централата гара до уличния телефон, откъдето се обади за справка и си записа адреса на Хари Хуле.
Проникна в жилището му по-лесно, отколкото предполагаше. Позвъни два пъти на портата. Никой не отговори и той почти се отчая, но реши да я бутне и тя се отвори. Не се затваряше плътно заради студа. На третия етаж името на Хуле бе надраскано върху защитно тиксо.
Мъжът долепи шапката си до прозореца на вратата точно над бравата и проби стъклото с цевта на пистолета. Чу се слаб звук.
Всекидневната гледаше към задния двор и той се осмели да пусне осветлението. Огледа се. Семпло, спартанско обзавеждане. Чистота и ред.
Но неговият троянски кон, мъжът, който щеше да го отведе при Юн Карлсен, го нямаше. Засега. Дано поне Хуле има оръжие или патрони. Мъжът провери най-често използваните места за съхранение на оръжие: чекмеджета, шкафове, под възглавницата. Нищо. Претърси стаите една по една — никакъв резултат. После започна безцелното лутане из жилището — знак, че се е отчаял и не очаква да постигне успех. Под писмо върху масичката със стационарния телефон в антрето намери служебна карта със снимка на Хари Хуле. Прибра я в джоба си. Размести книгите и плочите на рафтовете, като не пропусна да забележи, че са наредени по азбучен ред. Върху ниската масичка за кафе беше натрупана купчина книжа. Прегледа листовете. Една снимка привлече вниманието му. Бе виждал фигурата на заснетия мъртвец в униформа в безброй варианти. Роберт Карлсен. Видя и името Станкич. Най-отгоре на някакъв документ бе написано името на Хари. Погледът на мъжа се спусна по листа и спря на отметка срещу позната дума: „Смит&Уесън“ 38. Лицето се бе подписало с пищни завъртулки. Разрешително за оръжие? Заявка?