— Роберт Карлсен — продължи Хари и си разтърка лицето. — Дал ти е плика с инструкциите на дванайсети октомври.
Тя повдигна едната от красиво оформените си вежди.
— Намерихме самолетния му билет.
Хари замръзваше. Вятърът го пронизваше и преминаваше през тялото му, все едно е призрак.
— А когато без да подозира нищо, се е прибрал вкъщи, е заел мястото на онзи, когото е осъдил на смърт. Направо да паднеш от смях, а?
Тя мълчеше.
— Едно не ми стана ясно: защо синът ти не преустанови опитите да ликвидира Юн Карлсен, щом е разбрал от медиите, че всъщност е застрелял човека, който плаща сметката?
— Никога не му казвам кой е поръчителят или в какво се е провинила жертвата. Така е най-добре.
— За да не издаде подробности, ако го хванат ли?
— За да не разсъждава; за да си свърши работата с твърдото убеждение, че съм преценила точно ситуацията.
— От морална и икономическа гледна точка ли?
Тя сви рамене:
— В този случай би било за предпочитане, ако знаеше името на поръчителя. Но той не се свърза с мен след убийството. Не знам защо.
— Не смее.
Тя затвори очи. Хари забеляза как мускулите по слабото ѝ лице се раздвижиха.
— Искаш от мен да накарам „работника“ ми да се прибере в Хърватия. Вече знаеш, че е невъзможно. Но ти дадох името на поръчителя. Преди синът ми да се свърже с мен, няма какво друго да направя. Ще спазиш ли твоята част от уговорката, Хари? Ще спасиш ли момчето ми?
Хари не отговори. Свраката литна внезапно от клона и на чакъла пред тях се изсипа дъждец от ситни капки.
— Смяташ ли, че момчето ти ще се откаже, ако научи колко незначителни са шансовете му? — попита Хари.
Тя се усмихна накриво и поклати печално глава.
— И защо?
— Защото не знае какво е страх и е много упорит. Метнал се е на баща си.
Гледайки гордо вдигнатата глава на слабата жена, Хари се съмняваше доколко искрени са последните ѝ думи.
— Поздрави Фред. Ще си взема такси до летището.
— Вярваш ли в Бог, Хари? — Тя заби поглед в ръцете си.
— Не.
— Но въпреки това се закле пред Него, че ще спасиш момчето ми.
— Да.
Хари стана, а тя вдигна очи към него.
— Държиш ли на обещанията си, Хари?
— Невинаги.
— Значи не вярваш нито в Господ, нито в дадената от теб дума. В какво вярваш тогава?
Той се загърна в якето си.
— Кажи ми в какво вярваш, Хари.
— В следващото обещание — отвърна той, обърна се и погледна с присвити очи широкия булевард, притихнал заради неделния ден. — Вярвам, че хората спазват обещанията си, макар веднъж да са ги нарушили. Вярвам в новото начало. Вероятно не бива да го казвам… — махна на едно такси, — но именно това е причината да работя в полицията.
Едва в таксито Хари се сети, че няма пари в брой. Шофьорът го успокои — банкоматите на летище „Плесо“ приемали карта „Visa“. По време на пътуването дотам Хари не престана да подмята двайсетте крони в ръцете си. Мисълта за въртящата се монета върху пода в бара и първото питие на борда на самолета се бореха за надмощие.
Навън се бе развиделило, когато в „Йостгор“ Юн се събуди от шума на автомобил. Прикова поглед в тавана. Изминалата нощ му се стори безкрайна и студена. Не успя да спи спокойно.
— Кой идва? — попита Теа.
Само допреди секунди тя спеше дълбоко. Юн долови тревогата в гласа ѝ.
— Сигурно друг полицай, за да се сменят.
Двигателят угасна. Две врати се отвориха и затръшнаха. Значи пристигналите са двама. Но не се чуха гласове. Мълчаливи полицаи. Охранителят им се бе настанил във всекидневната. Дошлите почукаха на вратата веднъж, после повторно.
— Няма ли да им отвори? — прошепна Теа.
— Шшт. Вероятно е излязъл до тоалетната.
Почука се за трети път. Доста силно.
— Ще ида да отворя — каза Юн.
— Почакай!
— Трябва да ги пуснем.
Юн я прескочи и се облече.
Отвори вратата към всекидневната. В пепелника върху масичката имаше димяща угарка, а върху дивана — вълнено одеяло, захвърлено в бързината. Хората отвън почукаха отново. Юн протегна разтрепераната си ръка към дръжката. Пое си дълбоко въздух и рязко отвори вратата.
Сякаш се удари в стена от вода, когато вятърът го блъсна с всичка сила, а ниското сутрешно слънце го заслепи и му попречи да види добре двата силуета на стълбите.
— За смяна ли идвате? — попита Юн.
— Не — отвърна познат женски глас. — Всичко свърши.
— Нима? — изненада се Юн и сложи ръка над очите си. — А, вие ли сте.
— Съберете си багажа. Ще ви откараме у дома ви.