— Сигурно ме мислиш за побъркана.
— Нищо подобно — потвърди той.
Притисна го в обятията си.
— Ами ако искам винаги са се страхувам? — прошепна тя. — Ако никога не… — и млъкна.
Хари очакваше продължението.
— Случи се нещо. Не знам какво… Всъщност знам. Изнасилиха ме. Тук, в това имение, преди много години. Известно време се чувствах съсипана.
— Искаш ли да…?
— Не, не ми се говори за това. Впрочем, няма нищо за разказване. Случи се отдавна. Преодолях го. Само дето… — тя се сгуши в него — … изпитвам съвсем малко, ама мъничко страх.
— Оплака ли се в полицията?
— Не, нямах сили.
— Без съмнение ти е било тежко, но е трябвало да го направиш.
— Да, и аз така съм чувала — усмихна се тя. — За да предпазя други момичета.
— Не е никак смешно, Мартине.
— Извинявай, тате.
Хари сви рамене.
— Не знам дали престъпленията си струват да бъдат извършени, но със сигурност знам, че се повтарят.
— Защото са генетично заложени, така ли?
— Не съм осведомен по този въпрос.
— Не си ли чел проучвания за осиновени, според които деца на родители-престъпници, израснали в нормални семейства заедно с биологични деца на въпросните семейства, са много по-силно предразположени да проявяват афинитет към престъпленията отколкото братята и сестрите си. Изводът е, че съществува ген, предопределящ престъпните намерения.
— Попадали са ми такова проучвания — кимна Хари. — Възможно е поведенческите модели да се унаследяват, но лично аз смятам, че склонността към престъпването на закона е заложена във всекиго от нас, макар и в различна степен.
— И ние, хората, сме програмирани роби на навиците си? — погъделичка с пръст Хари под брадичката.
— Ние сме сложна математическа задача, където са включени желанията, страхът, напрежението, алчността и така нататък. А мозъкът представлява невероятна машина. Никога не греши в изчисленията, затова винаги стига до едни и същи отговори.
Мартине се надигна на лакът и погледна Хари:
— А къде остават моралът и правото на свободен избор?
— И те са в сложната задача.
— Значи според тен престъпникът винаги ще…
— Не, не. Ако разсъждавах така, отдавна да съм напуснал работа.
Погали го с пръст по челото:
— И хората могат да се променят?
— Да, надявам се. Да променят навиците си.
— А как именно? — допря чело до неговото.
— Да обърнат гръб на самотата — подхвана той, но устните ѝ го прекъснаха. — Да забравят за… — върхът на езика ѝ погали вътрешната страна на долната му устна — … страха си; да…
— … се научат да се целуват?
— Да. Обаче не и ако мацката току-що е станала от сън и има бяло върху езика си…
Тя му удари звучен шамар, а смехът ѝ отекна звънливо като кубчета лед в стъклена чаша. После горещият ѝ език намери неговия. Мартине отметна завивката, съблече пуловера и тениската му. Хари усети допира на нежната, затоплена от съня кожа на корема ѝ.
Плъзна ръка по гърба ѝ. Лопатките ѝ се раздвижиха, а стегнатите ѝ мускули се отпуснаха, когато се наведе над него.
Той бавно разкопча ризата и без да спира да я гледа в очите, погали корема, кожата над ребрата и хвана втвърденото зърно на гърдата ѝ с меката част на дланта между показалеца и палеца. Дъхът ѝ пареше срещу неговия, докато тя го целуваше с отворена уста. А когато Мартине посегна към ципа на панталона му, той знаеше, че той този път нито може, нито иска да спре.
— Звъни — прошепна тя.
— Какво?
— Телефонът ти вибрира в джоба на панталона — разсмя се тя. — Ето, пипни…
— Извинявай.
Хари извади телефона, сложен на тих режим, протегна се над Мартине и го остави на ребро върху нощното шкафче. Екранът обаче стоеше обърнат към Хари. Помъчи се да забрави за него, но беше твърде късно. Вече видя, че му се обажда Беате.
— Мамка му — промърмори той. — Само секунда.
Стана в леглото и вдигна. Докато слушаше Беате, двамата с Мартине не спираха да се гледат. Лицето ѝ беше като огледало на неговото, сякаш нарочно имитираше физиономията му. Хари не просто виждаше себе си: в лицето ѝ се отразяваше собственият му страх, болка и отчаяние.
— Какво е станало? — попита тя, след като разговорът приключи.
— Мъртъв е.
— Кой?
— Халвуршен. Починал е снощи в два и девет, докато аз стоях до плевнята.
Четвърта част
Милост
Двайсет и девета глава